петък, 8 януари 2016 г.

Европейска политика с ислямско лице

Робърт Скиделски*

Призивът на Доналд Тръмп да бъдат изгонени мюсюлманите от Съединените щати предизвика следната размяна на реплики с двама мои млади приятели: „Ако изборът е между мюсюлманската имиграция и запазването на либералните морални ценности”, попитах аз, „какво бихте избрали?” И двамата отхвърлиха условието на въпроса. Имигрантите сами по себе си, казаха те, имат реакционерски морален кодекс, но техните деца, растящи в днешна Великобритания, Америка или континентална Европа, биха били коренно различни. Но дали това е така?

Въпросът ми не е насочен към ислямския тероризъм – привидният повод за избухването на Тръмп – а върху заплахата от огромната мюсюлманска имиграция за моралните устои, които моите млади приятели, както и повечето образовани европейци днес приемат безвъпросно. Тероризмът от друга страна, би ли се разтревожил, ако ислямът придобие нарастващо влияние върху британското право и политика?

Това не е просто хипотетична възможност. Мюсюлманското население в Европа наброява 44,1 млн. души през 2010, или 6% от общото. През 2011 във Великобритания е имало 2,7 млн. мюсюлмани (4,8% от населението), значително увеличение в сравнение с 1,6-те млн. през 2001. Предвид последните имигрантски тенденции, и по-важно, раждаемост над средната (три деца на семейство при средно 1,8 средно за британците), делът на мюсюлманите от населението на Обединеното кралство ще скочи значително през следващите десетилетия.

Голяма част от Европа върви по сходна демографска траектория. Разбира се демографията не е точна наука. Тя зависи преди всичко от предположенията за възрастовите профили, стандарта на живот, неравенството и т.н., и рано или късно нивата на раждаемост сред мюсюлманите ще се изравнят със средните национални. Но дотогава мюсюлманското население ще нарасне експлозивно – до 10-20% от общото население на Обединеното кралство. Важният въпрос е за последиците от това.

Либералите не се тревожат за етническата демография, понеже предполагат, че отделните индивиди в края на краищата ще се съобразят с нормите на обществото домакин. Стандартния аргумент е, че имигрантите обогатяват домакините, оставяйки всички несъвместими белези у дома. По специално тяхното политическо поведение ще се синхронизира с това на цялото население.

Ако това е вярно, социално-политическото влияние от промяната на етническия състав на населението е неутрално или дори полезно. Имигрантите от Алжир, Бангладеш, Пакистан или Турция в рамките на едно или две поколения ще станат европейци във възгледите и политиката. Религията им ще се превърне в частен въпрос, каквато е сега за повечето европейци и те ще се интегрират във всяко едно отношение.

Но историческите примери, според мен, са валидни в решаваща степен за малки по обем имигрантски населения и техните културни свързаности с местното население. (Дори и да е така, процесът на асимилация е труден.) Историческият опит предлага малко примери за социалните и политически последици за големите и по-изразителни културни различия в следвоенната миграция в Европа, особено от мюсюлманския свят. Несъвместимостите са далеч по-големи.

Същността на проблема е, че съвременната европейска цивилизация е секуларна, докато мюсюлманската цивилизация е религиозна. В Европа религията изгуби авторитета си над правото, законодателството, образованието, морала и бизнеса. Ислямският свят не е претърпявал подобни метаморфози. Там няма систематично разделение между религия и държава. Семейството, не нуклеарното, остава основна социална единица. Основните елементи на съвременния европейски политически живот – индивидуални права и отговорности, както и отчетността на управляващите пред управляваните – липсват, особено в арабския Близък изток.

Въпреки усилията за секуларизация, пропастта между мюсюлманския и западния светоглед, все пак, нараства през последните години, като религията възстанови силното си влияние в повечето мюсюлмански страни. Шариатското религиозно право – екстремна версия на което беше декриминализирана на Запад, но което осъжда прелюбодействието и хомосексуализма и е наказуемо със смърт – влияе пряко на техните правни разпоредби. Нещо повече, в много страни големи мнозинства от мюсюлманите казват, че Шариата трябва да стане официален закон.

В Европа исляма е най-бързо разрастващата се религия, а Шариата проникна в европейската правна система. В Обединеното кралство стотици шариатски съдилища отсъждат по въпросите на развода и други семейни проблеми, подтиквайки министъра на вътрешните работи Тереса Мей да обещае да преразгледа правата на шариатските съдилища и да „установи дали те са съвместими с британските ценности”.

Секуларизацията не е неизбежна. Както политическият философ Лари Зидентоп твърди, „секуларизацията е християнският дар за света”. Според Зидентоп, характеристики специфични за християнството водят до либералния индивидуализъм и липсват при другите големи световни религии.

Големият дар на секуларизма, от своя страна, е толерантността. Въпреки потресаващото отвръщане от религията в Европа през 21-ви век, секуларизмът служи като заместител на фанатизма, понеже секуларният порядък, за разлика от божественото откровение, никога не е окончателен.

Икономистите защитават миграцията като движение на отделни хора търсещи по-добър живот и призовават за допускане на повече имигранти, като средство за справяне със застаряващото население или за предлагане на работна ръка, която да върши „мръсната работа”. Но подобно събуждане на „икономическия човек” липсва при ключовите измерения на миграцията: хората носят със себе си своята култура през политическите граници. Ние не можем да приемем, че икономическият успех автоматично води до културно сближаване.

Това ни води обратно към Тръмп. Каквото и да се случи в Съединените щати, мюсюлманската имиграция в Европа ще продължи и дори ще се разшири през следващите няколко години. Сирийската катастрофа сама по себе си спомага за това. Въпреки това диалогът и образованието могат да направят така, че да се затвори пропастта между имигрантите и общностите домакини. Но може би няма да е възможно да се предотврати завръщането на религиозната политика – и конфликта, който религиозният фанатизъм носи. Ако искаме да избегнем влизането слепешката в едно много обезпокоително бъдеще, ние трябва да приемем, че провалът на интеграцията, не на тероризма, е най-голямата опасност, пред която сме изправени.


*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.

Няма коментари:

Публикуване на коментар