вторник, 12 януари 2016 г.

Политическите последици от финансовата криза

Хауърд Дейвис*

Може би не съм единственият професор по финанси, който, давайки идеи за есе на своите студенти, прибягва до въпрос свързан със следното: „Според вас, дали глобалната финансова криза беше причинена преди всичко от твърде голямата правителствена намеса на финансовите пазари или пък от твърде малката?” Когато изправих пред подобен или/или въпрос моят последен курс, те се разделиха на три.

Почти една трета са хипнотизирани от евтиния призив на хипотезата за ефективните пазари, твърдейки че правителствата са по природа грешни. Техните неадекватни намеси – особено чрез гарантираните от Съединените щати ипотеки през застрахователите Фани Мей и Фреди Мак, както и чрез Закона за обществените реинвестиции – изкривиха пазарните стимули. Някои дори използват аргумента на либертарианецът Рон Пол, винейки свръхучастието на Федералния резерв като кредитор от последна инстанция.

Друга една трета, в противоположния край на политическия спектър, наричат бившия председател на Фед Алън Грийнспан подлец. Всеизвестно беше нежеланието на Грийнспан да се меси на финансовите пазари, дори когато задлъжнялостта нарасна драматично, а цените на активите загубиха представа за реалността, което създаде проблема. По-общо казано, западните правителства, с техния мек подход към регулациите, позволиха на пазарите да излязат от контрол в първите години на този век.

Останалата една трета опитаха да балансират между двата подхода, казвайки че правителствата се намесват твърде много в някой сфери и твърде малко в други. Макар въпросът да не бе съзвучен с тестовата стратегия, все пак студентите трябваше да се спрат на нещо.

Сега, когато кризата е на седем години зад нас, как правителства и избиратели в Европа и Северна Америка отговориха на този важен въпрос? Показаха ли със своите действия, че мислят, че на финансовите пазари трябва да се наложи по-строг контрол или пък обратно, че държавата трябва да отхвърли спасяването и да остави финансовите фирми да изтърпят пълните последици от собствените си грешки?

От тяхната реторика и регулаторни политики става ясно, че повечето правителства отиват в третия, неутрален лагер. Да, те произвеждат изобилие от норми, разглеждат под лупа банковите отчети с безпрецедентна честота и наблягат на подобряването на разпределението на кешовите наличности, на заповедите на ключовите директори, че дори и дават предложения за членове на бордовете.

Но те изключват всякаква бъдеща подкрепа на правителствата или на централните банки за боледуващите финансови институции. Банките днес трябва да проявяват „силна воля”, показвайки как могат да бъдат уязвени без подкрепа на властите. Правителството ще си измие ръцете с тях, ако им се случи някаква неприятност: ерата на „твърде големите, за да фалират” изтече.

Може би този двукомпонентен подход беше неизбежен, макар да би било добре да знаем желаната крайна цел. Е ли това система, при която пазарната дисциплина отново доминира или регулаторите отново ще се качат на главите на мениджмънта в едно обозримо бъдеще?

Какъв е изводът за гласоподавателите? В първата вълна следкризисни избори посланието беше ясно за едни и мъгляво за други. Каквото и правителство да беше на власт когато кризата удари, независимо дали ляво или дясно, беше изритано и заменено от правителство с противоположни политически убеждения.

Това не бе общовалидно – особено за германския канцлер Ангела Меркел – но определено се оказа вярно за Съединените щати, Обединеното кралство, Франция и други страни. Франция се люшна от дясно в ляво, а Обединеното кралство отиде от ляво в дясно. Но присъдата на избирателите за техните правителства беше общо взето една и съща: нещата се влошиха при вашето управление, затова се махайте.

Но днес ние можем да видим едно по-последователно развитие. Трима германски икономисти, Мануел Функе, Мориц Шуларик и Кристоф Требеш, наскоро направиха впечатляваща оценка, базирана на повече от 800 проведени избори в западни страни през последните 150 години, резултатите от която нанесоха върху 100 финансови кризи. Основният им извод е очевиден: „политиците правят крайно десен завой след всяка финансова криза. Усреднено, крайно десните избиратели нарастват с около една трета в рамките на пет години след системна банкова криза”.

Голямата депресия от 1930-те, която беше резултат от катастрофата на Уол Стрийт от 1929, е най-очевидния и плашещ пример, който идва на ум, но тенденцията може да се наблюдава дори и в Скандинавските страни след банковите кризи там в началото на 1990-те. Затова не е учудващ, да кажем, възхода на Националния фронт във Франция предвид личната и политическа непопулярност на президента Франсоа Оланд. Има много по-могъщи въздействащи сили от екзотичния му личен живот и неспособността му да общува с избирателите.

Вторият важен извод, който Функе, Шуларик и Требеш правят е, че управлението става по-трудно след финансова криза, основно по две причини. Възходът на крайно десните лежи в основите на политическия пейзаж, който е особено фрагментиран, с повече партии и по-малък дял от гласове отиващи при управляващите партии, независимо от това дали са леви ли десни. Затова и решителните законодателни действия стават по-трудни.

В същото време се надига вълна от извън парламентарна мобилизация: повече и по-продължителни стачни действия, и повече и по-многобройни демонстрации. Контролът върху улицата от страна на правителството е изпуснат. Средният брой анти-правителствени протести се утроява, честотата на размириците се удвоява, а общите стачки нарастват с почти една трета. Гърция наскоро повиши тези стойности.

Единственият утешителен извод, който тримата икономисти правят е, че тези ефекти постепенно изчезват. Данните ни подсказват, че след пет години най-страшното е минало. Изглежда обаче нещата не се развиват добре за Европа, особено ако погледнем последните плашещи изборни резултати във Франция, да не споменаваме Финландия и Полша, където на власт дойдоха крайно десни популисти. Може би отговорът е, че часовникът ще започне да отброява на петата година след като кризата е напълно приключила, което все още не се е случило в Европа.

Затова изглежда на политиците ще им се налага да правят трудни сделки за известно време. А банкерите и финансистите, основно обвинявани за кризата, ще останат още известно време в грях, докато очакванията на избирателите за икономическа и финансова стабилизация не бъдат напълно задоволени.


*Хауърд Дейвис е първият председател на Данъчната служба на Обединеното кралство (1997-2003), бивш подуправител на Английската централна банка, бивш директор на Лондонското училище за икономика (2003-2011), генерален директор на Конфедерацията на британската индустрия и автор на книгата „Бъдещето на банкирането: възходът и падението на централното банкиране”.

Няма коментари:

Публикуване на коментар