Ще може ли Великобритания да преживее „Brexit”?

Харолд Джеймс*

Приближаващият референдум за продължаване на членството на Великобритания в ЕС, който почти сигурно ще бъде проведен през тази година, може да се окаже поредната голяма катастрофа поразила Европа. Ако, както изглежда все по-вероятно, британските избиратели предпочетат да напуснат, резултатът би бил дълбоко дестабилизране на ЕС – и едно раздробено Обединено кралство.

Проблемът е, че, при затъващият в безкрайна криза ЕС, „Брексит”-ът носи значими интелектуални и емоционални последици. Дори и преди дълговия проблем в еврозоната появил се през 2009-2010, беше ясно за мнозина британци, че за да издържи на ударите, на общата валута й трябваше по-силна интеграция и по-точно някаква форма на фискално обединение. С други думи, за Европа би било по-добре да действа повече като национална държава. Но това е план, който Обединеното кралство никога няма да се съгласи да спазва.

А на емоционално ниво, страхът от огромна по мащаб имиграция, в рамките на ЕС и отвън, разпали популистка враждебна реакция, която настоящата бежанска криза усили. Популисткият отговор се опира на странния, но особено силен аргумент, че Европа – или по-точно Германия – окуражава притока на бежанци.

В същото време, защитниците на продължаването на британското членство в ЕС правят грешките една след друга. Мнозина от тях очевидно крепят надеждите си върху нереалистичното очакване, че биха могли да предоговорят основните договори на ЕС. По-специално те се опитаха да представят случващото се като слабост на основните елементи на европейския интеграционен процес, особено на онези засягащи трудовата мобилност.

Освен това, проевропейският лагер набляга на икономическия шок, който би предизвикал един възможен „Брексит”. Това може и да изглежда разумна стратегия, но страхът е нерационален и може да тласне избирателите към предполагаемата сигурност предлагана от националната държава.

Има ли по-малко подходящ начин за представяне на европейската история от наименованието прието от основната проевропейска лобистка група, а именно „По-силна Великобритания в Европа”? Те ни напомнят най-вече за „болестта луда крава”, едно бавно развиващо се, но фатално дегенеративно заболяване. Дали ЕС не навлиза вече във време на постепенен упадък?

Силата на антиевропейския лагер е много опасна и не само за ЕС. Ако британските избиратели приемат, че структурата на ЕС е толкова дефектна, че повече не искат да бъдат част от нея, те без съмнение критикуват и собственото си обединение, каквото е Обединеното кралство, което включва фискален съюз, но доста проблематичен.

Всъщност е повече от ясно, че Обединеното кралство не е добър пример за национална държаава, която мнозина еврофоби смятат за най-подходяща форма за политическа организация. То по-скоро прилича на „смесена монархия”, която историкът Джон Елиът определя като преобладаваща форма на управление през 16-ти век, когато отделни региони, като Арагон и Кастиля, са мислени като едно цяло.

През 2014 Шотландската национална партия почти спечели популярния референдум за независимост. „Брексит”-ът би укрепил тази кауза, с потенциал да породи подобни чувства в Уелс и Северна Ирландия. Дори в Северна Англия много избиратели биха били привлечени към силното ударение в Шотландия върху социалната държава.

Тези различия не съвпадат с традиционните граници. Вижте разликите между регион Лондон, който все повече прилича на лъскав глобален свръхметрополис и останалата част на страната. С все повече и повече мигранти влизащи в Обединеното кралство, този разрив ще става все по-очевиден. Докато глобален град като Лондон трябва да остане отворен за света – като привлича топ таланти, туристи, обслужващ персонал и може би по невнимание престъпници или дори терористи – по-голямата част от страната може би предпочита да остане затворена.

Това, което британците споделят в настоящия момент е главно нарастващото разочарование от това, което ЕС може да предложи, както икономически, така и в други сфери. Но това не е достатъчно за споделена идентичност. Всъщност, също като ЕС, Обединеното кралство страда от липсата на обща идентичност и история.

Разбира се, това не означава, че липсата на идентичност е важна. Бившият министър-председател Джон Мейджър, нарече Обединеното кралство „страната на дългите сенки по игрищата за крикет, на топлата бира, на невероятните зелени предградия, на любителите на кучета, на чистачите на басейни и, както се изразява Джордж Оруел, ‘на старите моми каращи своите колела към църквата в сутрешната мъгла’...”. Но това, което той в действителност описва е Англия. Всъщност, ключовият елемент на съвременната британска идентичност всички смятат, че принадлежи на Англия, а не на смесицата от същности.

Също така установената или държавна църква е Църквата на Англия, създадена преди почти 500 години, когато крал Хенри Осми решава, че папата не може да решава брачните му проблеми. Институцията наречена Английско наследство се корени в миналото, от предисторическия монумент в Стоунхендж до старинните селски къщи, възвеличени в телевизионните драматизации. Парите се контролират от Английската централна банка, като Шотландия и Северна Ирландия издават свои собствени банкноти, които английските търговци често не приемат.

Когато Хенри Осми предприема действия за ограничаване на влиянието на Рим той заявява, че „Англия е над всичко” – което е първото категорично отстояване на идеята за национален суверенитет – последвано от брутална кампания за изкореняване на старата религия. Но усилията за изграждане на нова, смесена идентичност бързо се провалят. Това прави Обединеното кралство уязвимо за катастрофи – резултат, който един „Брексит” е много вероятно да постигне.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.