петък, 15 януари 2016 г.

Пикети срещу Пикети

Дж. Брадфорд Делонг*

В „Капиталът през 21-ви век”, френският икономист Тома Пикети разкрива поразителния контраст в Северна Америка и Европа между ерата на гилдиите, която предшества Първата световна война и десетилетията след Втората световна война. В първия период от време, икономическият растеж е муден, богатството предимно наследствено, богатите доминират в политиката, а икономическото (както и расовото и половото) неравенство е огромно.

Но след катастрофата на Втората световна война всичко се променя. Растежът на доходите се ускорява, богатството е предимно спечелено със собствени сили (справедливо или не), политиката започва да се доминира от средната класа, а икономическото неравенство е умерено (макар на расовото и половото да остава да извърви още дълъг път). Западът както изглежда навлиза в нова ера. Но тогава, през 1980-те, тези тенденции започват да се обръщат и да се връщат към нормите отпреди Първата световна война.

Централната теза на Пикети е, че ние не бива да сме изненадани от това. Връщането ни към икономическите и политически характеристики от ерата на гилдиите е очаквано, при положение че икономиките на Северна Америка и Европа се връщат към нормите на едно капиталистическо общество. В капиталистическата икономика, казва Пикети, е нормално голям дял от богатството да бъде наследствен. Нормално е неговото разпределение да бъде твърде неравномерно. Нормално е плутократичният елит, веднъж оформен, да използва политическата си власт и сила да оформи икономиката по такъв начин, който да позволява на членовете му да заграбват огромен дял от общественото богатство. Затова е нормално икономическият растеж да е слаб, бързият растеж все пак изисква креативно разрушение и понеже това, което трябва да бъде разрушено е богатството на плутократите, те не са много склонни да го насърчават.

От публикуването на книгата му, аргументите на Пикети са подложени на яростни атаки. Повечето от критиките са меко казано посредствени, те ме поразяват не толкова като сериозно интелектуално действие, а по скоро като отражение на икономическата и политическата власт на една раждаща се плутокрация.

Отвъд тази какофония обаче, съществуват две линии на критика предполагащи, че Пикети може би греши, както по отношение на естествените характеристики на капиталистическата икономика, така и на това къде сме по отношение на неравенството.

Актуалният шампион на първата линия на атаки е Матю Ронли, завършващ студент от МТИ (Масачузетския технологичен институт), макар аргументите му да имат дълга и впечатляваща история. Те могат да бъдат открити в труда на Джон Мейнард Кейнс от 1919 „Икономическите последици от мира” и в труда му от 1936 „Обща теория на заетостта, лихвите и парите”.

Ронли е съгласен с Пикети (както и Кейнс), че естественото функциониране на капитализма създава класа, трупаща богатство, което в резултат на това води до силно неравномерно разпределение. Но той изразява несъгласие със случващото се след това. Ронли казва, че нарастващата концентрация на капитал в някаква степен се самокоригира като води до пропорционално по-голям спад на нивата на печалбата.

Неравномерното разпределение на богатството, според тази гледна точка, води до т.нар. от Кейнс „евтаназия на рентиера и, следователно, до евтаназия на натрупаната тиранична власт на капиталистите да експлоатират оскъдния капитал”. Резултатът е една икономика със сравнително равно разпределение на доходите и система, в която богатството има сравнително малък глас. Моят отговор на тази линия на атаки е едно просто и ясно „може би”.

Стандартните носители на втората линия на критики е самият Пикети – не заради това, което е написал, а по-скоро заради поведението му откакто стана известна публична фигура.

Книгата на Пикети насърчи пасивния отговор. Тя описва силите доминиращи образуването на господстващата плутокрация, която е толкова силна, че може да бъде повалена само чрез световна война и глобална революция – а дори и тогава решенеито е само временно.

Но Пикети не се държи като пасивен хроникьор на неизбежната ни съдба. Той действа така сякаш е убеден, че силите, които описва в своята книга могат да бъдат преборени. Ако погледнем това, което Пикети прави – и пише – ще видим, че той вярва, че заедно можем да изковем собствената си съдба, макар обстоятелствата да не са на негова, или на наша, страна.


*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.

Няма коментари:

Публикуване на коментар