Българското образование: обещаваме да обещаваме

Георги Киряков

Предизборните програми на партиите са много интересно четиво. Те, освен че очертават идеологическия облик на отделните политически субекти, са и бъдещата управленска рамка. Тоест програмите са не просто декларация на намерения за добро управление, те са и ангажимент към избирателите, който всеки кандидат за народен представител заявява че безусловно ще изпълни, но за който често забравя с вечното оправданието за „скелетите в гардероба”, наследени от миналото.

Отдавна знаем обаче, че след изборите всички партии успели да генерират достатъчно електорално доверие за прескачане на изборната бариера, завиват рязко и правят добре обосновани разграничения между предизборните си програмни ангажименти и бъдещите управленски намерения. И така предизборните им програми или изчезват от виртуалното пространство или биват изменяни и редуцирани до неузнаваемост. Но с тази подмяна очевидно сме свикнали, тъй като продължаваме да се доверяваме на подобна система, невинно и простодушно призната като „предизборен трик”.

Правя това пространно въведение, за да си дадем ясна сметка, че за повече от 25 години демокрация и свободен пазар, продължаваме наивно да очакваме да бъде изпълнен изцяло поне един предизборен ангажимент от поне една демократична българска партия. Разбира се, обещава се всичко на всички, но през годините най-много се е обещавало да бъде променена системата на българското образование и тя най-накрая да поеме по добре утъпканите пътища на съвременните западни образователни модели.

Но това едва ли ще бъде възможно скоро, не само защото през годините на преход беше унищожена  почти цялата индустриална база на България, на която се крепи не просто икономиката на страната, но и цялата образователна инфраструктура. Тъй като и образователните стандарти, и образователните степени, и уменията, които се изграждат в училище, имат за цел да ни подготвят за живота на активни, работещи, изобретяващи, инициативни индивиди.

През годините се стигна до ситуацията дори завършващите висше техническо образование, особено в извънстоличните университети, да бъдат дообучавани в производствена среда, за да могат да бъдат допуснати до съвременни машини, които според западните индустриални стандарти могат да се обслужват и от средни технически кадри. Именно такъв случай ми беше разказан, с цялата почуда от ситуацията, от собственик на средно предприятие за производство на прецизни инструменти в Дряново, който се принудил да оборудва цяло помещение за дообучение на завършили в Габровския технически университет инженерни специалисти.

Това означава само едно: скъсана връзка между сферата на образованието и бизнеса. Една връзка, която осигурява гладкото функциониране на цялото производство – в това число и модернизация, иновации, внедряване – и дава стабилност на икономиката и финансите на държавата. Разговорът, за съжаление, винаги се е водил от позицията на силата и винаги е свършвал с пирова победа за политиците, и с тежки последици за бизнеса и обществото.

Тук обаче и дума не може да става за възхваляване на старата система на ПУЦ-овете, в която се развиваха базови умения за елементарни производствени дейности, за да се гарантира пълната трудова заетост на населението в условията на планова икономика. В която икономика обаче нито качеството, нито количеството, още по-малко образованието, имаха някакво съществено значение. Става дума за нова, съвременна форма на сътрудничество между всички бизнеси и всички сфери на икономиката, и държавата като основен фактор в образователния процес.

Учудващо е, особено при наличието на необходимите институции и заинтересовани групи, че нито една от тях не произвежда необходимия резултат. Нито Съвета за тристранно сътрудничество, през който трябва да минава всяко обсъждане и всеки проект за управленско решение на настоящия проблем, нито работодателите, нито синдикатите, да не говорим за управляващите страната, има реална представа, че всяко забавяне и протакане на решаването на този фундаментален обществен проблем, осигурява категорично провала на държавата и обрича всяко бъдещо поколение на нестабилност и го лишава от житейски перспективи.

Да, строежът на магистрали е приоритетна управленска задача. Да, изграждането на пречиствателни станции за отпадни води ще подобри условията за живот на българите. Да, метрото в София значително облекчи натоварения градски трафик и подобри състоянието на въздуха в столицата. Но с това нито започва, нито свършва ангажиментът на партиите и политиците към обществото. Необразованите, недообразованите, с недостатъчно умения за работа хора, са бедни хора. А бедните хора не допринасят с нищо за икономическия растеж на която и да е държава.

Затова предизборните програми и поетите в тях ангажименти в областта на образованието трябва да бъдат изпълнени. Но това не означава поредната инициатива да стане заложник на корпоративни и олигархични интереси, тъй като такъв подход не само е безполезен, той е и вреден за обществото. Ще рече, че когато се кани бизнеса да даде своето становище за необходимите реформи в областта на образованието, то това становище да се вземе предвид в последващите политически решения и действия. В противен случай отново няма да успеем да излезем от порочния кръг на поетите и неизпълнени ангажименти. И отново ще се чудим защо България не върви в правилната посока, защо гражданите отказват да гласуват, защо политиката и политиците са толкова мразени. Накрая защо демокрацията и свободният пазар са изкривени до неузнаваемост.