четвъртък, 22 октомври 2015 г.

Слаби държави, бедни страни

Ангъс Дийтън*

Когато бях в Шотландия се сетих за ролята на полицаите като помощници, които можеш да помолиш за помощ при нужда. Представете си изненадата ми, когато, бидейки 19-годишен при моето първо посещение в Съединените щати, бях залят от вълна от обиди от един нюйоркски полицай, регулиращ движението на Таймс скуеър, след като го попитах къде е най-близката пощенска станция. В притеснението си от случката пуснах документите си за кандидатстване за работа в кошче за боклук, което ми изглеждаше досущ като пощенска кутия.

Европейците гледат по-положително на ролята на своите правителства от американците, за които скандалността и непопулярността на техните национални, щатски и местни политици са всекидневие. Да, всяко американско правителство събира данъци и, в замяна, предлага услуги, без които животът ни би бил по-труден.

Американците, както много други граждани от богатите страни, приемат за даденост правната си и регулаторна система, обществените училища, здравните грижи и социалното осигуряване за възрастните, пътищата, отбраната и дипломацията, както и огромните инвестиции правени от държавата в изследвания, особено в областта на медицината. Безспорно, не всяка от тези услуги са толкова добри, колкото биха могли да бъдат, нито пък са равно разпределени между всички, но в повечето случаи хората плащат данъците си, и ако начинът на харчене на тези пари не се харесва на някой, може да последва оживен обществен дебат, а редовните избори позволяват на хората да сменят приоритетите.

Всичко това е толкова очевидно, че е необходимо да го повторим – най-малкото за живеещите в богати страни с действени правителства. Но за по-голямата част от световното население не е. В голяма част от Африка и Азия, държавата няма възможност да събира данъците или да предлага услуги.

Договорът между управляващи и управлявани – несъвършен в богатите страни – напълно липсва в бедните страни. Нюйоркското ченге може и да е малко по-неучтив (и зает с предоставянето на услуга), но в по-голямата част от света полицаите ограбват хората, на които са призвани да служат, просвайки ги на земята, за да им вземат парите или ги преследват по поръчка на своите властни патрони.

Дори в страни със средни доходи като Индия, обществените училища и обществените болници са доста редки явления. Частните доктори предоставят на хората необходимото (или поне хората си мислят така) – инжекции, интравенозни вливания и антибиотици – но държавата не регулира дейността им, а много от практикуващите са напълно неквалифицирани.

Навсякъде в развиващия се свят децата умират защото са родени на грешното място – не от екзотични, нелечими заболявания, а от обикновени детски болести, които знаем от почти век как да лекуваме. Без държава, която е способна да предостави обикновени санитарни материали и здравна грижа за децата, тези деца ще продължат да умират.

По същия начин, ако няма правителствен капацитет, регулациите и прилагането им няма да работят по подходящия начин и така бизнесът ще функционира трудно. Без правилно функциониращи граждански съдилища, няма да има гаранции, че иновативните предприемачи ще успеят да постигнат реализация на своите идеи.

Липсата на държавен капацитет – което означава услугите и социалната защита, на които хората в богатите страни се радват – е една от основните причини за бедността и лишенията по света. Ако държавата не работи съвместно с активните и отговорни граждани, ще има малък шанс за растеж, така необходим за преборване с глобалната бедност.

За нещастие, богатите страни понастоящем влошават ситуацията. Чуждестранната помощ – паричните преводи от богатите към бедните страни – под формата на кредит, особено за здравни грижи, опазиха живота на много хора, които в противен случай щяха да бъдат мъртви. Но чуждестранната помощ от друга страна пречи на подобряването на местния държавен капацитет.

Това е повече от очевидно в страни – най-вече в Африка – където правителствата получават директна помощ и паричните потоци в голяма степен се харчат за непосредствени с бюджетни разходи (често повече от половината от всички средства). Такива правителства нямат нужда от договор със своите граждани, от парламент и от система за събиране на данъци. Ако са отговорни пред някого, то това са донорите, но дори това на практика не се случва, понеже на донорите, под натиска на собствените си граждани (които правилно настояват да се помогне на бедните), им се налага да изплащат парите просто защото колкото по-бедна е страната, толкова по-голяма нужда има правителството от тях.

Какво би станало, ако бъде прескочено правителството и помощта се даде директно на бедните? Несъмнено, незабавният ефект ще бъде подобрение, особено в страни където прякото подпомагане на правителство от правителство е слабо и помощта всъщност достига до бедните. И това се постига с невероятно малка сума пари – падат се по около 15 американски цента на ден взети от всеки възрастен в богатия свят – за да се достигне линията на бедността от един долар на ден на всеки.

Да, разбира се че не това е решението. Бедните хора имат нужда от правителство, което подобрява живота им; прескачането на правителството може и да подобри нещата за кратко, но ще остави нерешени голяма част от проблемите. Бедните страни не могат вечно да получават отвън средствата за поддържане на здравните услуги. Помощта подрива усилиятз за постигане на онова, от което хората имат най-голяма нужда: работещо правителство, което си сътрудничи с тях в името на днешния и утрешния ден.

Това, което можем да направим е да призовем собствените си правителства да спрат да правят неща, които затрудняват бедните страни да излязат от бедността. Намаляването на помощта е едно от тях, но намаляването на търговията с оръжие също е важно, също така е важно да се подобрят търговските политики и политиките по субсидирането, както и да се предложи техническа помощ, която да не е свързана с другите помощи и накрая да се разработят по-добри лекарства за болестите, които не засягат богатите. Няма как да помогнем на бедните като правим вече слабите им правителства още по-слаби.


*Ангъс Дийтън е професор по икономика и международни отношения в Princeton University’s Woodrow Wilson School of Public and International Affairs и носител на Нобелова награда за икономика за 2015.

Няма коментари:

Публикуване на коментар