понеделник, 5 октомври 2015 г.

Кой предизвика бежанската криза?

Кристофър Хил*

Сцените с отчаяни бежанци тръгнали по своя трънлив път – от набързо изградени огради от бодлива тел, раздразнителни гранични полицаи и ядосани местни жители – са ужасяващи и напомнят за най-тъмните европейски времена. Те са ярко напомняне, че Европа никога може да не стане „единна, свободна и мирна”, ако съседите й от Близкия изток също не са. Въпреки това обвиненията към европейските страни, че отказват да приемат бежанци, не са напълно честни.

Бежанските вълни са естествена последица от войната, всъщност рядко се случва война без цивилните да се опитват да избягат от касапницата. Но какво причинява войните? В някои случаи това става при смяна на режима. Все пак свалянето на режимите често е съпътствано от брутални действия и е малко вероятно да се мине без боеве.

Никъде това обаче не е толкова видимо, колкото е в Сирия. Президентът Башар Ал-Асад, с неговия малък алауитски елит, е в основата на една брутална диктатура от години – не отстъпила и на сантиметър за исканите от хората демократични реформи и не дала никаква възможност в политиката на страната да влязат хора с по-либерални възгледи за управление.

Всъщност режимът на Асад е продължение на този установен от неговия баща и предшественик, Хавез Ал-Асад, овладял президентството през 1971. Управлението на стария Асад, ако изобщо има някаква разлика, беше по-брутално от това на сина му, както оцелелите от обсадата му на град Хама през 1982, организирана заради потушаването на бунта организиран от сирийския клон на „Мюсюлманско братство”, могат да потвърдят.

Усилията на Хафез Ал-Асад да подчини ислямската съпротива с железен авторитарен юмрук отнеха десетилетия. Неговата светска „Баасистка” идеология не признаваше разликите между отделните сирийски общности, особено между сунитите и неговото алауитско родово „коляно”, изповядващо версия на шиизма.

Но през 2003, когато водената от Съединените щати коалиция свали поредният „баасистки” диктатор, иракския Саддам Хюсейн, 1300-годишното сунитско-шийтско разделение – останало скрито, дори изчезващо, през по-голямата част от времето – се възражда и добива фатална популярност. Иракското сунитско малцинство, доминирало управлението на Саддам, губи властта от шиитското мнозинство, чиито собствен набор от фундаменталистки правила за управление разпали въоръжената съпротива срещу централното правителство. След демонтирането на саддамовата версия на „баасизма”, която служеше за прикритие на сунитското малцинствено управление, иракските шиитски лидери направиха твърде малко, за да омекотят удара – поведение не останало незабелязано в целия регион.

В Близкия изток винаги има изобилие от възможности върху кого да хвърлиш вината, а обвиняващите Съединените щати за възраждането на фундаментализма в региона не успяха да вникнат в миналото му и в неговата циклична същност. Все още Съединените щати играят основна роля в сирийската драма. През юли 2011 Съединените щати и Франция изпратиха свои посланици в Хама, мястото на толкова много кръвопролития и вражди причинени от сирийското правителство, за да подтикнат тамошната „опозиция”  – в лицето на по това време мирното „Мюсюлманско братство” – да се обедини срещу режима.

След това посещение – кулминация на усилията за смяна на режима в Сирия – всички възможности за разговори или преговори с Асад (чиято фамилия, за добро или лошо, контролира Сирия от десетилетия) бяха пропилени. Нито един посланик повече не успя да организира среща в Дамаск.

Американските и френските лидери погрешно изтълкуваха надвисналите облаци на войната, събрали се над Сирия след Арабската пролет, като предварителни сигнали, че всъщност страната е готова за демокрация. Подбуждането на опозиционни действия за сваляне на правителството, си мислеха те, ще бъде достатъчно за преобразуване на цялостната система и на начина на управление в страната.

Пруският военен теоретик Карл фон Клаузевиц определя войната като голяма злина с тежки последици. Такива са последиците за политиката и от смяната на режима, както ясно се вижда от данните за разрухата на сирийската държавност днес и от милионите хора търсещи убежище в Йордания, Ливан, Турция и Западна Европа.

Вярно е, че режимът на Асад носи по-голямата част от вината за сегашната ситуация в Сирия. Но, в отсъствието на каквито и да е смислени политически действия, изглежда че външната намеса за смяна на режима през 2011 – при която в края на краищата трябваше да се избира между Асад и екстремистиките сунитски терористични организации – не беше напълно обмислена, да не кажа, че беше напълно необмислена. При по-внимателно вглеждане в обсъжданата смяна на режима щеше да се забележи, че Асад и неговото близко обкръжение не дават никакви индикации за оттегляне.

При гледката на стотиците хиляди сирийски бежанци, рискуващи всичко за своето спасение, всички призоваващи за смяна на режима преди четири години трябва да се замислят сериозно за избора си. Вместо да се присъединяват към хора от критики срещу страни като Унгария и Сърбия – затрупани от вътрешни проблеми и не носещи никаква вина за разпалването на войната – те трябва да поемат своята отговорност за спасяването на бежанците. И трябва да започнат да насърчават установяването на приобщаващи политически структури, които могат да помогнат да се сложи край на ужасяващата гражданска война в Сирия.


*Кристофър Хил е бивш помощник държавен секретар на Съединените щати отговарящ за Югоизточна Азия. Бил е американски посланик в Ирак, Южна Корея, Македония и Полша, също така е бил специален американски пратеник в Косово и член на преговорния екип по Дейтънското мирно споразумение. Бил е главен преговарящ със Северна Корея от 2005 до 2009. Понастоящем е декан на Korbel School of International Studies към Денвърския университет.

Няма коментари:

Публикуване на коментар