сряда, 14 октомври 2015 г.

Хаосът в Близкия изток и глобалният риск

Нуриел Рубини*

Сред днешните геополитически рискове, никой не е по-голям от дъгата на нестабилност простираща се от Магреб до Афганистано-Пакистанската граница. Макар споменът за Арабската пролет да избледнява, дестабилизацията в тази дъга всъщност се задълбочава в три от първите страни, в които Арабската пролет избухна, като Либия се превърна в провалена държава, Египет възвърна авторитарното си управление, а Тунис е икономически и политически дестабилизирана от терористични атаки.

Насилието и нестабилността в Северна Африка днес се разпространява и в Субсахарска Африка, а Сахел – един от най-бедните и природно най-опустошени региони в света – сега е овладян от джихадизма, който се просмуква към Африканския рог на изток. И както в Либия, гражданска война се вихри в Ирак, Сирия, Йемен и Сомалия, всяка от които също заприличва на провалена държава.

Кошмарът в региона (който Съединените щати и техните съюзници, в преследването си на смяна на режимите в Ирак, Либия, Сирия, Египет и на други места, подпомогнаха да се разрази) също така подкопа основите на преди сигурните държави. Напливът от бежанци от Сирия и Ирак дестабилизират Йордания, Ливан и дори Турция, което става все по-авторитарна при президентството на Реджеб Тайип Ердоган. В същото време конфликтът между Израел и палестинците остава неразрешен, Хамас в Газа и Хизбула в Ливан представляват постоянна заплаха от сблъсък с Израел.

В тази взривоопасна регионална среда, голямата битка чрез проксита за регионално господство между сунитска Саудитска Арабия и шиитски Иран се разпростря към Ирак, Сирия, Йемен, Бахрейн и Ливан. И макар постигнатото наскоро ядрено споразумение с Иран да намали риска от разпространение, вдигането на икономическите санкции наложени на Иран ще осигури на лидерите му повече финансов ресурс за подкрепа на шиитските си проксита. Далеч на изток, Афганистан (където възродените талибани е възможно да се върнат на власт) и Пакистан (където местните ислямисти продължават да са заплаха за сигурността) все повече заприличват на полу-провалени държави.

В същото време, удивително, в момент когато по-голямата част от региона е потънал в хаос, петролните цени се сринаха. В миналото, геополитическата нестабилност в региона предизвика три глобални рецесии. Войната Йом Кипур от 1973, между Израел и арабки държави доведе до петролно ембарго, което утрои цените и доведе до стагнацията (висока безработица + инфлация) от 1974-1975. Иранската революция от 1979 доведе до още едно ембарго и ценови шок, който предизвика глобалната стагфлация от 1980-1982. А иракското нахлуване в Кувейт през 1990 доведе до поредния рязък скок на петролните цени, който предизвика рецесията в Съединените щати и в глобален мащаб от 1990-1991.

Понастоящем нестабилността в Близкия изток е далеч по-голяма и много по-разпространена. Но както изглежда този път не плащаме „данък страх” върху петролните цени. Напротив, петролните цени спаднаха рязко от 2014 насам. Защо?

Може би най-важната причина е, че, за разлика от миналото, хаосът в Близкия изток не е причинен от срив на предлагането. Дори в части от Ирак, днес контролирани от Ислямска държава, извличането на петрол продължава, като продукцията се пласира контрабандно на чуждестранните пазари.А перспективите за скорошно вдигане на санкциите върху износа на петрол от Иран, предполагат значителен прилив на преки чуждестранни инвестиции с цел увеличаване на капацитета за производство и износ.

Всъщност има глобално пресищане с петрол. В Северна Америка, шистовата революция в Съединените щати, петролните пясъци на Канада и перспективите за производство на петрол от континентални и морски платформи в Мексико (във време, когато енергийният сектор на страната е отворен за частни и чужди инвестиции) направи континента много по-малко зависим от доставките от Близкия изток.

Нещо повече, Южна Америка притежава огромни въглеводородни резерви, то Колумбия та чак до Аржентина, както и Източна Африка, от Кения чак до Мозамбик. В ситуация, в която Съединените щати са на път да се сдобият с енергийна независимост, съществува риск Америка и нейните западни съюзници да сметнат, че Близкия изток не им е от такава стратегическа важност. В тази ситуация взривоопасния Близък изток може да дестабилизира света по много начини.

Първо, някои от тези конфликти могат да доведат до същински разпад на линиите за доставка, както се случи през 1973, 1979 и 1990. Второ, гражданските войни, които принуждават милиони хора да мигрират, ще дестабилизират Европа икономически и социално и по този начин могат да ударят силно и глобалната икономика. А икономиките и обществата на фронтовите държави като Ливан, Йордания и Турция вече се намират под голям натиск да приемат милиони бежанци, което ги поставя под голям риск.

Трето, продължителният живот в мизерия и безнадежност на милиони арабски младежи ще създаде едно ново поколение отчаяни джихадисти, които обвиняват Запада за това свое отчаяние. Някои без съмнение ще открият своя път към Европа и Съединените щати и ще организират терористични атаки.

Затова, ако Запада игнорира Близкия изток или разрешава регионалните проблеми само чрез военна намеса (Съединените щати похарчиха 2 трлн. долара в афганистанската и иракската война, само за да създадат още нестабилност), без да разчитат на дипломацията и финансовите ресурси за подкрепа на растежа и създаването на работни места, регионалната нестабилност само ще се засили. Подобно бъдеще би споходило Европа и Съединените щати – както и глобалната икономика – в следващите десетилетия.


*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар