понеделник, 12 октомври 2015 г.

Падението на меката сила в Близкия изток

Георги Киряков

С края на Студената война без съмнение настъпи време на нови очаквания и надежди за възцаряването на вечния мир (по Кант) между хората и народите, който да възвести и началото на нов ред в международните отношения, основан не на силата на нация и държава, а на разумното взаимодействие между индивиди. Разрушаването на следвоенния ред, продължение на Вестфалската система на междудържавни отношения, се оказа единствена и неотложна цел на цяла поредица от световни лидери, управлявали страните-крепителки на стария, ненужен и неработещ ред – САЩ, Великобритания, Франция и Германия.

Световната икономическа и финансова криза от 2008 година обаче катализира вече развиващите се и развивали се процеси на възраждане на стари рефлекси, умело прикрити или временно забравени, улягали в продължение на столетия и кристализирали в концепцията за националния суверенитет и националната държава, като носители на легитимното упражняване на власт.

Поредицата трусове в различни региони от света е доказателство, че тлеещите разделения не само не са забравени, ами търпеливо са изчаквали да настъпи техният час. Очакванията, че с методите на убеждаването, на доброто отношение, на добронамереното навлизане в сърцето на размирните региони, че с необходимото финансиране и добра организация, ще се преодолеят за десетилетие проблеми нерешени от столетия, се оказаха неоснователни.

Сирийският конфликт и възникналата в следствие на това бежанска криза е част от поредицата конфликти в един регион, където сблъсъкът на цивилизациите (по Хънтингтън) има стара, нелицеприятна и най-вече кървава история. И тази история винаги е имала характера на верско противопоставяне. Макар добре направлявана в последните 25 години и ограничена само в рамките на Израело-палестинския конфликт, разширяващ се минимално отвъд границите на двете страни, при проявата на първата слабост от страна на която и да е от Великите сили, неизбежно се стигна до рязко разместване на пластовете.

Това разместване, безспорно провокирано от революционния импулс на „Арабската пролет”, не донесе нито демокрация, нито сигурност и просперитет, а меката сила имплодира до фатална незначимост.

Либералната вяра, че в този регион по пътя на масовите протести, по пътя на осъзнаването на несъстоятелността, корумпираността и нелегитимността на диктаторските режими, ще се възцари нов ред, основан на демокрацията и пазарната икономика, се оказа наивна и донесе страдание и несигурност, разпрострели се далеч отвъд Близкия изток и понастоящем заплашващи цялата западна цивилизация.

Потъването в хаоса на войната в Близкия изток и Северна Африка тласна милиони хора да търсят сигурно убежище в Европа. Европа, за която пък ние вярвахме, че е преодоляла собствените си проблеми и е намерила правилният път за безкръвно решаване на конфликти.

Неизбежно в тази ситуация е напомнянето на събитията довели до Втората световна война. Една икономическа катастрофа, като Голямата депресия от 1929, срина до основи граденият цяло десетилетие международен либерален ред и доведе до най-голямото падение за човечеството. Случилото се през 2008 година и събитията в Близкия изток имат не по-малък потенциал да доведат до подобни резултати. И реакцията на световните лидери не ни дава надежда за опровергаване на историята.

От жизненоважно значение е в сегашната ситуация да се запази хладнокръвие и да се демонстрира силно лидерство, каквото вкара в историята хора като Конрад Аденауер, генерал Де Гол и Уинстън Чърчил, като Франклин Делано Рузвелт и много други следвоенни политически лидери, вярвали, че човечеството може само да кове съдбата си. От това дали световни лидери като Обама, Меркел, Камерън и Оланд  ще останат сковани от страха от рязка промяна  на колебливите и нерационални обществени настроения в собствените си държави, ще зависи бъдещето на един разумен международен ред, който е атакуван енергично и агресивно от далеч по жизнени, непримирими, нетолерантни и безжалостни сили и идеи.

Прилагането на мека сила без страх от мощта на военната сила е безплодно усилие. И ако в скоро време не бъде демонстрирана решимост и готовност за използване на военна сила, разразяването на конфликт с непредвидими последици може да се окаже неизбежно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар