Георги Киряков
С края на Студената война без съмнение настъпи време на нови
очаквания и надежди за възцаряването на вечния мир (по Кант) между хората и
народите, който да възвести и началото на нов ред в международните отношения,
основан не на силата на нация и държава, а на разумното взаимодействие между
индивиди. Разрушаването на следвоенния ред, продължение на Вестфалската система
на междудържавни отношения, се оказа единствена и неотложна цел на цяла поредица
от световни лидери, управлявали страните-крепителки на стария, ненужен и
неработещ ред – САЩ, Великобритания, Франция и Германия.
Световната икономическа и финансова криза от 2008 година
обаче катализира вече развиващите се и развивали се процеси на възраждане на
стари рефлекси, умело прикрити или временно забравени, улягали в продължение на
столетия и кристализирали в концепцията за националния суверенитет и
националната държава, като носители на легитимното упражняване на власт.
Поредицата трусове в различни региони от света е
доказателство, че тлеещите разделения не само не са забравени, ами търпеливо са
изчаквали да настъпи техният час. Очакванията, че с методите на убеждаването,
на доброто отношение, на добронамереното навлизане в сърцето на размирните
региони, че с необходимото финансиране и добра организация, ще се преодолеят за
десетилетие проблеми нерешени от столетия, се оказаха неоснователни.
Сирийският конфликт и възникналата в следствие на това
бежанска криза е част от поредицата конфликти в един регион, където сблъсъкът
на цивилизациите (по Хънтингтън) има стара, нелицеприятна и най-вече кървава
история. И тази история винаги е имала характера на верско противопоставяне.
Макар добре направлявана в последните 25 години и ограничена само в рамките на
Израело-палестинския конфликт, разширяващ се минимално отвъд границите на двете
страни, при проявата на първата слабост от страна на която и да е от Великите
сили, неизбежно се стигна до рязко разместване на пластовете.
Това разместване, безспорно провокирано от революционния
импулс на „Арабската пролет”, не донесе нито демокрация, нито сигурност и
просперитет, а меката сила имплодира до фатална незначимост.
Либералната вяра, че в този регион по пътя на масовите
протести, по пътя на осъзнаването на несъстоятелността, корумпираността и
нелегитимността на диктаторските режими, ще се възцари нов ред, основан на
демокрацията и пазарната икономика, се оказа наивна и донесе страдание и
несигурност, разпрострели се далеч отвъд Близкия изток и понастоящем заплашващи
цялата западна цивилизация.
Потъването в хаоса на войната в Близкия изток и Северна Африка
тласна милиони хора да търсят сигурно убежище в Европа. Европа, за която пък
ние вярвахме, че е преодоляла собствените си проблеми и е намерила правилният
път за безкръвно решаване на конфликти.
Неизбежно в тази ситуация е напомнянето на събитията довели
до Втората световна война. Една икономическа катастрофа, като Голямата депресия
от 1929, срина до основи граденият цяло десетилетие международен либерален ред
и доведе до най-голямото падение за човечеството. Случилото се през 2008 година
и събитията в Близкия изток имат не по-малък потенциал да доведат до подобни
резултати. И реакцията на световните лидери не ни дава надежда за опровергаване
на историята.
От жизненоважно значение е в сегашната ситуация да се запази
хладнокръвие и да се демонстрира силно лидерство, каквото вкара в историята хора
като Конрад Аденауер, генерал Де Гол и Уинстън Чърчил, като Франклин Делано
Рузвелт и много други следвоенни политически лидери, вярвали, че човечеството
може само да кове съдбата си. От това дали световни лидери като Обама, Меркел,
Камерън и Оланд ще останат сковани от
страха от рязка промяна на колебливите и
нерационални обществени настроения в собствените си държави, ще зависи бъдещето
на един разумен международен ред, който е атакуван енергично и агресивно от
далеч по жизнени, непримирими, нетолерантни и безжалостни сили и идеи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар