Не е необходим реален икономически и монетарен съюз

Отмар Исинг*

Откакто беше създаден Европейският икономически и монетарен съюз, няма постигнат напредък към политическо обединение, дори няма и опит за такова. Днес, когато европейската валутна криза убеди мнозина, че съществуващият институционален ред  е нестабилен, може би е време за промяна. Но нужна ли е такава?

Според председателите на Европейската комисия, на Срещата на върха, на еврогрупата, на Европейската централна банка и на Европейския парламент (Петимата председатели), отговорът е да. Всъщност, в скорошен доклад, те призоваха за напредък към „ дълбок, реален и справедлив” икономически и монетарен съюз; за икономически, финансов и фискален съюз; и за политически съюз, който да изгради основите от тук нататък „чрез действителна демократична отговорност, легитимност и институционално укрепване”. Изводите от доклада бяха подкрепени от академичните среди, журналисти и други обществени фигури и най-силно от френския президент Франсоа Оланд.

Според мен обаче, докладът, както и целта да се създаде Европейско финансово министерство, има фундаментални дефекти. Макар докладът да съдържа голям брой верни наблюдения, предложенията в него – а именно действията по набелязаните цели да бъдат предприети паралелно, като накрая се стигне до действителен политически съюз – са проблематични. Все пак установяването на политически съюз ще изисква поправки в националните конституции и, в повечето страни, референдуми. А гласоподавателите далеч не са толкова ентусиазирани за перспективите да се дадат повече правомощия на Европа.

В самото начало монетарният съюз се очакваше да даде тласък на Европа към политически съюз. Но еврото изобщо не е силна обща валута и не може да подсили споделената европейска идентичност. Обратно, днес тя е обект на силно негодувание сред европейците – негодувание, което 70 години след края на Втората световна война, си мислехме, че е изчезнало.

Разбира се, мнозина предположиха, че настоящата криза представлява чудесна възможност да се преодолеят тези напрежения и да се изгради още по-тесен съюз, опирайки се на вярата на Жан Моне, един от основните архитекти на Европейския съюз, че кризите са огромна възможност за засилване на процеса към интеграция. Но може ли този подход  да сработи във време, в което има толкова малко доверие сред страните членки? И може ли, ако продължим да настояваме, това да доведе до по-голяма съпротива?

Петимата председатели препоръчаха стартиране на предложения от тях дневен ред за съживяване на процеса на интеграция едва след 2017. Изглежда сякаш поставения времеви хоризонт отразява страха, че избирателите в най-големите страни, където ще бъдат проведени избори в следващите две години, ще реагират отрицателно на поставените цели. Това едва ли е сигнал за значително доверие в предлаганите процедури.

Истината е, че е малко вероятно в скоро време да бъде създаден европейски политически съюз. А без реално политическо обединение, усилията за осъществяване на остатъка от плана на председателите, в това число прехвърляне на фискални компетенции на европейско ниво, са застрашени от провал.

Фискалната интеграция е най-голямата цел от плана на петимата председатели. Макар Пактът за стабилност и растеж да губи все повече и повече доверие, той ще си остане котвата на фискалната стабилност и доверие.

Докладът също така уточнява, че действителният фискален съюз ще изисква „повече съвместно взети решения по фискалната политика”. Председателите изрично подчертават, че това „не означава централизация на всички аспекти на политиката по приходите и разходите”, като страните членки ще продължат да вземат решения относно данъчната си политика и разпределението на бюджетните разходи. Но „ако еврозоната се развие до действителен икономически и монетарен съюз”, обясняват те, „решенията ще трябва да се вземат колективно”, може би от финансово министерство на еврозоната.

Ограничено или не, това си е прехвърляне на фискални отговорности на европейско ниво. И е трудно да си представим как „демократичната отговорност и легитимност” в процеса на взимане на решение може да се носи без напълно разгърнат политически съюз.

Има основополагащ конфликт между призивите за даване на приоритет на нуждите на Европа и конституционните задължения на страните членки, който в действителност не може да бъде решен чрез постепенно прехвърляне на компетенции от национално на европейско ниво, или чрез увеличаване на европейския бюджет. В рамките на съществуващата институционална рамка, политическата отговорност за бюджетните плащания в отделните страни, трябва да си остане на националните правителства и да се контролира от националните парламенти и избирателите.

Политическият съюз все пак е възможен в далечното бъдеще. Но той не може да бъде постигнат като се влиза през задната врата, чрез подкопаването на фискалния суверенитет на страните членки. Опитите за контрол върху бюджетните плащания ще доведат до морална развала сред част от получателите и до съпротива сред донорите, което ще доведе до нарастване на напрежението и до възможна заплаха за интеграцията постигната досега.

Имайки предвид това, за един значителен период от време, Европейският монетарен съюз ще трябва да съществува без политически такъв. С други думи, икономическият и монетарен съюз ще си остане институционална отговорност на отделните страни със запазване на фискалния суверенитет. Ключът към направата на работеща система е да сме сигурни, че националните правителства ще бъдат държани отговорни за икономическите си политики. Всички договорености и поети задължения – особено клаузата от Маастихтския договор да „не се спасяват” отделните страни – трябва да бъдат спазвани безусловно.

Pacta sunt servanda – договорите трябва да се спазват. Ако този принцип бъде постоянно нарушаван, как да очакваме просперитет в бъдеще базиран на нов пакет от договори, който е дори по-задължаващ от настоящия?

*Отмар Исинг е бивш главен икономист и член на борда на Европейската централна банка. Той е председател на Центъра за финансови изследвания в Goethe University, Frankfurt, и автор на книгата „Раждането на еврото”.