Австралийската театрална демокрация

Гарет Еванс*

Австралия си има нов министър-председател – пети за последните осем години. Няма нито един австралийски министър-председател, който да е изпълнил пълен мандат от 2007 насам, но пък има цели четирима такива за последните 27 месеца. През юни 2013, министър-председателят от лейбъристите Джулия Гилард беше свалена от поста при вътрешно-партийни избори от Кевин Руд, който загуби поста си на общите избори в края на същата година от консервативната коалиция водена от Тони Абът, а той от своя страна беше свален чрез вътрешни избори от Малкълм Търнбул.

Този последен обрат в нашата министър-председателска въртележка постави австралийците, отново, в позицията да се обясняват на смаяните си колеги по света как този бастион на западната демокрация, и дванадесета най-голяма икономика в света, се е оставил да бъде въвлечен в тази игра на демокрация. Нещо във водата ли има, което да ни кара да се отнасяме към политическите си лидери като към носни кърпички за еднократна употреба?

Има три различни посоки за обяснение на проблема. Първата е просто местната нетърпимост, идваща явно от демократичната система като цяло. Безкрайният медиен цикъл и вездесъщите социални медии произвеждат желание за известност и почти патологична зависимост от промените в общественото мнение, а не сериозен политически дебат. За традиционните партии и институции става все по-трудно да задоволят огромното търсене на бързо удовлетворение.

Втората посока на обяснение е специфична за Австралия: напрежението създавано от отличителната за страната политическа система. Нелепият тригодишен електорален цикъл, по-кратък от където и да е по света, прави почти невъзможно управлението в неизборна обстановка. А партийните правила позволяват лидерите – включително действащия министър-председател – да бъдат свалени във всеки един момент от своите парламентарни колеги (макар лейбъристите наскоро да промениха това правило).

Останалата част от обяснението безспорно е местно и индивидуално: характеровите особености и капризи, които са причина за драматичните възходи и зрелищните падения на всеки лидер.

Гилард се доказа като много компетентен и компромисен лидер: безмилостна към слабия си опонент в изборите Руд, много ефективна в преговорите за запазване на нейното управление на малцинството и успешна в привличането на огромно местно и международно внимание за страстните си парламентарни атаки към своите опоненти женомразци. Но по почти всеки основен политически проблем, тя остана напълно глуха за масовите настроения и както изглежда нямаше водещи принципи, харесващи се на партията й или на широката общественост.

Руд, който си извоюва обратно лидерството от нея, е изключително интелигентен и, когато става въпрос за неговата игра, велик стратег в кампанията, успял да минимизира загубата от лейбъристите на изборите през 2013. Но голямото уважение, което  той натрупа на международната сцена, заради ролята си в изработването на отговора на Г-20 на глобалната финансова криза, не му помогна за пред неговите колеги, които често го определяха като некомуникативен, обсебен и без ясна преценка за основните политически приоритети.

Наскоро сваленият Абът, мускулестия алфа мъжкар християнин, с дълбоко консервативни социални възгледи, спечели лидерството в Либералната партия и оглави анти-лейбъристката коалиция, след неочакваното разцепление през 2009. Но докато Абът беше изключително ефективен като опозиционен лидер, по време на управлението на лейбъристите той се доказа като напълно неспособен да управлява прехода си към министър-председател и се срина лошо в проучванията на общественото мнение, когато падна от власт.

Абът управляваше с послания, а не с последователни политики, бързо влошаващата се икономика. Той беше свръх фанатичен, противопоставяше се на обществените нагласи по въпроси като гей браковете и възстановяването на рицарското звание, и постоянно дразнеше колегите си в Министерски съвет със соловите си акции в подкрепа на непопулярни хора и политики.

Абътовото отмъщение, Търнбул, сега министър-председател, е негова пълна противоположност: прагматичен, много успешен като журналист, адвокат и инвестиционен банкер в миналото, и много популярен – отвъд собствената партия – сред избирателите. Той е изключителен комуникатор, лидер на антимонархическото републиканско движение и макар политически либерал по душа, Абът беше консерватор.

Въпреки това той се спъваше често при по-раншните си кратки превъплъщения на опозиционен лидер през 2008-2009, изглеждаше арогантен, невъзприемащ съвети и склонен към големи грешки в преценката си. Но надеждите на лейбъристите, че Търнбул няма да успее да се поучи от предишните си грешки – и че министър-председателската въртележка ще продължава да се върти – се изпариха  доста бързо.

Търнбул знае, че голямото мнозинство в управляващата коалиция не споделя неговите либерални инстинкти и че ще трябва да стъпва внимателно и да бъде колегиален при политически промени. Той също така е умен и достатъчно адекватен, за да разбере, че ако е самодисциплиниран и аргументиран, а не налага своето мнение, той може да променя парадигми.

Надеждата за Австралия е, че е настъпило време разделно, в което и опозиция, и управляващи трябва да разберат, че безсмислените послания и надпреварата към популисткото дъно може и да носят бързо предимство, но в края на краищата са непродуктивни. Това, което искат повечето гласоподаватели е политически лидери с последователни философски възгледи, убедителен политически изказ и реален ангажимент за добро управление.

За всички тази видима привързаност към лекомисленото взимане на управленски решения и към таблоидната политическа индивидуалност, е доказателство, че на австралийската общественост й е омръзнал политическият циркаджилък от последните години и иска „отговорно родилтелство” при промените в основните партии. С Търнбул и лейбъристът Бил Шортън, изглежда най-накрая сме открили правилните лидери за дългото плаване. Предстои да видим дали тази надежда е оправдана, но сигналите са обнадеждаващи. А и повечето демократи по света се надяват това да стане.

*Гарет Еванс е бивш външен министър на Австралия (1988-1996) и председател на Международната кризисна група (2000-2009). Понастоящем е ректор на Австралийския национален университет.