Френската изключителност

Кенет Рогоф*

Повече от всякога френската икономика е център на глобален дебат за това колко далеч могат да стигнат границите на държавната намеса и контрол в една капиталистическа демокрация. За онези отляво щедрите френски социални пакети и отдавна установените търговски съюзи дават формулата за по-приобщаваща държава на благоденствието. За тези отдясно, френската свръхраздута и намесваща се администрация представлява просто модел за западаща светска държава. На този етап десницата изглежда е права.

Някога почти изравнена икономически с Германия, Франция значително западна през последното десетилетие. Като БВП на глава от населението днес е около 10% по-ниско. Франция може и да е силна политически, но се представя далеч под възможностите си икономически.

Когато някой предложи да превърне еврозоната във фискален съюз, както направи френският министър на икономиката Еманюел Макрон наскоро, идеята всъщност е Германия да носи всички на гърба си. Но защо трябва само Германия да носи отговорността? Френската икономика е приблизително три-четвърти от размера на германската. Убеждаването на германците, че французите са готови и могат да поемат своя справедлив дял от разходите, може да даде възможност за постигането на необходимия компромис, който на този етап изглежда невъзможен.

За сега малцина чувстват сигурност за бъдещето на френската икономика. Добрата новина е, че Франция не е това, за което французите претендират, че е. Да, там има 35-часова работна седмица, но компаниите могат да пристъпват по ръба на закона като предлагат по-голямо заплащане за извънреден труд. В действителност работната седмица за повечето работници е по-скоро 39-часова.

Да, Франция реално забрани таксиметровата услуга Uber, чиито бизнес модел определено може да се нарече едно от най-повратните и важни нововъведения през десетилетието. Но, докато това се превръщаше в триумф за таксиметровите синдикати и трагедия за пътниците и шофьорите на Uber, Франция започна да се фокусира върху подхранването на малки технологични компании с голям потенциал.

Френското правителство повече не залага всичко на големите, държавно реализирани проекти, както правеше през 1970-те, връхни години за огромните инвестиции във високоскоростни влакове и в Еърбъс. Президентът Франсоа Оланд даде на Макрон поле за действие в опитите му да проведе крайно нужните структурни реформи на пазара на труда и на стоковите пазари изобщо. Разбира се остава да се разбере точно колко време може да удържи тази политическа подкрепа за пазарно-ориентираните политики.

Прогресивните икономисти обичат френското правителство заради това, че харчи зашеметяващите 57% от БВП, в сравнение с правителствените разходи от 44% от БВП в Германия. И трябва да се знае, че френското правителство осигурява огромни средства в някои ключови сфери. Здравната система на Франция справедливо получава по-добри оценки от тази на Обединеното кралство. Френските граждани може и да плащат много данъци и да страдат от многото регулации, но все пак получават нещо в замяна.

Все още френското свръхраздуто правителство е главен източник на неподправен динамизъм. Но всъщност някои се съмняват, че френският БВП и производителността са поукрасени, тъй като, поради липса на пазарни цени, статистиците сляпо се доверяват на факта, че гражданите получават равностойността на всеки долар похарчен от правителството, което може и да е доста преувеличено.

Притеснителното е, че няма яснота дали френската култура на приобщаване ще може някога да се разпростре и до имигрантите. Същите стриктни закони срещу уволнението и високите равнища на минималната заплата, които са замислени да защитят местните френски работници от глобализацията се затягат за новодошлите да търсят работа. Все още всяко изследване на глобалното неравенство предполага, че ползите от разрешаването на по-голяма мобилност на работната ръка смаляват ползите от преразпределението на доход сред местните. Обратно, по-либералното трудово законодателство в Съединените щати и Обединеното кралство осигурява повече възможности за външните лица.

Центърът на Париж и други френски градове може и да са величествени, но много имигранти от Северна Африка и други места живеят в мизерни гета в покрайнините. Макар точните нива на безработицата за всяка етническа група да не са известни (френското законодателство изключва събирането на данни за етнически произход), според слуховете нивата на безработицата сред имигрантите и техните потомци са далеч по-големи.

Истина е, че правителството осигурява щедри държавни помощи, но това само по себе си не води до приобщаване. Твърдата електорална подкрепа за антиимигрантската партия „Национален фронт” на Марин льо Пен, в едно с нежеланието на французите да приемат бежанци избягали от войната в Сирия, свидетелства за проблемите с прилагането на френския модел за различните общности.

Друга пречка пред прилагането на френския модел и на други места е, че Франция се радва на точно определени уникални предимства, които са критично важни за успеха й. Елитните френски мениджъри са считани за едни от най-добрите в света и често са избирани за ръководители на големите международни корпорации. Корупцията определено е проблем, но е значително по-малка от повечето южни страни от еврозоната. (Италианската държава също е голяма и намесваща се, но не предлага висококачествени публични услуги , което прави френското правителство.) Накрая, Франция определено е една от страните с най-чиста природа в света, с плодородни почви и с изключително мек климат.

Здравата френска икономика може да направи чудеса, за да помогне на еврозоната да се измъкне от калта. Тя също така може да бъде пример за всички страни как може да работи приобщаващия капитализъм. Но това предполага, че правителството ще трябва да предприеме структурните реформи, от които правителството отчаяно се нуждае.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.