Обществените поръчки – начин на (зло)употреба

Георги Киряков

Законодателят е определил, че обществената поръчка трябва да осигурява ефективност при разходването на бюджетни и извънбюджетни средства, както и средствата свързани с извършването на определени от закона дейности с обществено значение. Тази основа, разбира се, е напълно достатъчна за осигуряването на правния минимум при всяко действие на националното правителство свързано с харченето на обществен ресурс, събран от данъците ни и от други източници, за които управляващите са убедени, че принадлежат на държавата, но всъщност са споделена собственост на обществото, т.е. на живеещите на територията на България.

От философска и политическа гледна точка обаче, тези ресурси, макар че са достояние на всеки български гражданин, дадени за разпореждане на правителството, със санкцията на парламента, се оказват обсебени от управляващите елити, които се разпореждат с  тях сякаш са част от притежанието на монархическата институция с цялата съпътстваща йерархия и разпределение по право и достойнство.

И така обществената поръчка става всичко друго, но не и обществена, а ползите за обществото обикновено се представят като видимо благодеяние от страна на политическия и икономически елит на страната. Тази своеобразна узурпация на обществен ресурс от страна на поръчващите и получаващите на пръв поглед става публично, но публиката се оказва обикновен зрител в своето собствено ограбване и дори възторжено ръкопляска на великолепното и пищно представление, докато от влизането до излизането от постановката някой упорито бърка в прокъсаните му джобове, за да измъкне и още неизработеното.

Това е правната и философско-политическата истина за формалната демокрация в България и за обществените поръчки, които иначе, в съвременните западни демокрации, подлежат на строг контрол от обществото, а всяка процедура е съпътствана със съответните обсъждания, опростена аргументация и прозрачност, от която е видно за какво и как ще бъдат изхарчени парите на обществото натрупани в хазната.

В България натрупаните лоши практики отдавна са обект на ожесточени дебати сред обществото и неговите политически представители, но по неведоми пътища все още не се е стигнало не просто до разумно решение, но изобщо до каквото и да е решение. За обществените поръчки е обществена тайна, че се възлагат по прозрачен, но предварително подготвен сценарии за печелившите и за разпределението на осигурения финансов ресурс сред конгломерат от приближени до отделните партии клиентелни бизнес структури, които е по-правилно да бъдат наречени политически, нежели икономически, а още по-малко капиталистически.

По света на тази симбиоза между бизнес и политици се гледа с леко присвито око, т.е. има склонност да се приема подобна практика, но никъде по света това не е единственият начин за правене на бизнес и никъде, както у нас, не се защитава интереса на едрия корпоративен елит, като единствен и незаменим крепител на икономическите фундаменти на държавата. По тази причина в България не участващите в механизма предприемачески инициативи  са подложени на безобразен натиск от всички възможни административни структури, призвани иначе също да работят в интерес на гражданите и обществото като цяло.

Тук вече за нормално се приема обществените поръчки да се ограничават до тесен кръг юридически лица, което от доста време ни навежда на мисълта, че останалата част от обществото от години се възприема като население, като поданици на един елит с плитко бизнес въображение, но с развихрила се фантазия за заобикаляне на правилата на демокрацията и свободния пазар. Това отношение е обидно не само към нас като съставна част от този национален конструкт, то е обидно и към Европа като пръв и последен пристан на западната цивилизация, изграждала с много усилия един ред, при който човекът е в центъра на всяко действие от страна на държавата, но не действие третиращо го като бездънен източник за извличане и присвояване на средства, а действие в името на общото благо и благоденствие на всеки индивид.

Система, при която нагласянето на победителя чрез фиктивни конкурси и откровено рекетьорски практики, при която корупцията е начин на живот, на оцеляване и на лично благоденствие, не просто е неефективна, тя уврежда общественото съзнание до степен на незаинтересованост и неангажираност, до степен на емоционална нестабилност, която превръща омразата във водеща емоция при избора на всеки следващ политик и води до цялостно неприемане на демократичните процедури и практики и заклеймяването им най-малкото като безполезни.

Система, при която всяка обществена поръчка, особено възлаганите от общините, е повод за мачкане на местния малък и среден бизнес, за рекет и корупция и за разпределяне на власт и влияние, е неустойчива и съсипва всяка инициативност, води до обща нагласа за безперспективност, а от там и до непреодолимо желание да се избяга колкото се може по-далеч. Да търсиш всевъзможни начини да заобиколиш обществения интерес може би се приема за форма на необикновена креативност от някои изобретателни и комбинативни индивиди, но без да разбират, с действията си те допринасят за общото усещане на неудовлетвореност, съпътстваща съществуването ни като държава, част от една по-голяма и далеч по-просперираща общност от държави, наречена Европейски съюз.

Решението в края на краищата не е нито в бягството – физическо и мисловно – от този продължаващ вече трето десетилетие кошмар, нито във фалшивата демонстрация на загриженост за борбата срещу корупцията, а в проявата на непримиримост на индивидуално ниво срещу всички вредни практики и срещу отношението на псевдодемократничния политически и икономически елит към гражданите на тази държава. Личните примери на непримиримост срещу ограбването на крехката ни демокрация се множат, но те трябва да излязат от медиите и социалните мрежи и да станат част от мисленето и действието на законодателите, които между другото ни е дадена уникална възможност да избираме и сменяме периодично.