сряда, 21 октомври 2015 г.

Накъде да поеме американската външна политика?

Джоузеф Най*

Когато президентът на Съединените щати Барак Обама наскоро изнесе реч пред Обединените нации за битката срещу Ислямска държава, мнозина от неговите критици се оплакаха, че той поставя твърде много ударението върху дипломацията и не използва в достатъчна степен силата. Беше направено сравнение с военната намеса на руския президент Владимир Путин в сирийската гражданска война а, имайки предвид това, че президентските избори в Съединените щати преминаха на по-висока предавка, някои републикански кандидати обвиниха Обама в изолационизъм.

Но такива обвинения са плод на фанатичната политическа реторика, в която има нищожно количество политически анализ. По-правилно е да разглеждаме настоящото положение като люлеенето на махалото на американската външна политика между т.нар. от възпитаника на Колумбийския университет Стивън Сестанович „максималистки” политики и политики на „въздържане”.

Въздържането не е изолационизъм, то е приспособяване на стратегическите цели и задачи. Сред президентите следващи политики на въздържане след края на Втората световна война са Дуайт Айзенхауер, Ричард Никсън, Джими Картър и сега Обама. Ако историците претендират за обективност няма да си позволят да нарекат нито един от тези мъже изолационисти.

Айзенхауер влиза в президентската надпревара през 1952 понеже се противопоставя на изолационизма на Робърт Тафт, водещият кандидат на републиканците. Ако Ричард Никсън беше убеден, че Съединените щати са в упадък, то другите не бяха. Всички те бяха твърди интернационалисти, ако ги сравним с истинските изолационисти от 1930-те, които категорично се противопоставяха на предоставянето на помощ на Великобритания през Втората световна война.

Историците могат да дадат валидни доказателства, че периодите на максималистка свръх ангажираност са нанесли повече вреди на американските позиции в света от периодите на въздържане. Вътрешните политически реакции на глобалния идеализъм на Удроу Уилсън доведоха до краен изолационизъм, който забави американският отговор на Хитлер. Ескалацията на войната във Виетнам по време на президентството на Джон Ф. Кенеди и Линдън Джонсън доведе до обръщането на погледа обратно към вътрешните дела през 1970-те. А безцелната инвазия на Джордж У. Буш в Ирак създаде настоящото настроение за въздържане от намеса.

Ако това настроение стане водещ мотив по време на президентската кампания през 2016, както настоящата реторика в кампанията подсказва, американците ще попаднат в грешния дебат за изолационизма, вместо да бъдат повдигнати трите важни въпроса за бъдещето на външната политика на страната, а именно: Колко средства за външна политика? Колко интервенционистка да бъде тя? И колко мултилатерална?

Първият въпрос е колко средства Съединените щати трябва да похарчат за отбрана и външна политика. Макар някои да твърдят, че Америка няма друг избор освен да съкрати разходите си в тези сфери, това не е вярно. Като дял от БВП разходите на Съединените щати са по-малко от половината от пика им от времената на Студената война, когато беше затвърден векът на американското лидерство.

Проблемът не е избора между оръжията и милите думи, а между оръжията, милите думи и данъците. Без готовност за вдигане на приходите, разходите за отбрана ще станат заложник на междупартийните сделки за разпределението на разходите с важните инвестиции за образование, инфраструктура  и изследвания за развитие – всички те са жизненоважни за вътрешната сила на Америка и за нейните глобални позиции.

Вторият въпрос се отнася за това как и по какъв начин Съединените щати да се намесват във вътрешните работи на други страни. Обама казва, че Америка трябва да използва военна сила, ако е необходимо в сътрудничество с други страни, когато сигурността й или сигурността на нейните съюзници е застрашена. Ако не е необходимо, но съвестта кара страната да действа – срещу, да кажем, диктатори убили огромен брой свои съграждани – Съединените щати не трябва да се намесват сами и трябва да използват сила, само ако има перспективи за безспорен успех.

Това са смислени принципи, но къде се крие проблемът? Той не е нов. Преди близо две столетия Джон Куинси Адамс, шестият президент на Съединените щати, се е борил с вътрешните сили искащи намеса в гръцката война за независимост, като прави забележителното изказване, че Съединените щати „няма да ходят през девет планини в десета, за да убият чудовището”. Но какво ще се случи, ако въздържането от намеса в гражданската война в Сирия позволи на терористични групи като Ислямска държава да установят своето сигурно убежище?

Съединените щати трябва да избягват нахлуването и окупацията. В години на национализъм  и социална мобилизация на населението, чужда окупация, както мъдро заключава Айзенхауер през 1950-те, е способна да породи огромно негодувание. Но какво заема нейното място?Дали въздушната сила и обучаването на чужди сили е достатъчно? Специално в Близкия изток, където революциите обхващат няколко поколения, умната комбинация на твърда и мека сила ще бъде трудна за постигане.

Последните изказвания на кандидатите за президент на Съединените щати показаха, че дебатът по първите два въпроса вече е започнал. Но Съединените щати пренебрегват третият въпрос на свой собствен риск. Как Америка може да укрепи институциите, да създаде мрежи и да изработи политики за управление на наднационални проблеми?

Лидерството от страна на най-силната страна е важно за производството на глобални публични блага. За лош късмет, вътрешният политически блокаж често е спирачка пред това. Например Сенатът на Съединените щати не успя да ратифицира Конвенцията за правата за мореплаване на ООН, въпреки че тя е в интерес на Америка – всъщност Съединените щати се нуждаят от конвенцията, за да подкрепят позицията си при решаването на териториалните спорове в Южнокитайско море.

По същия начин, Конгреса не успя да изпълни ангажиментите на Америка за подкрепа на даването на право на глас в МВФ на страни нововъзникващи пазари, макар това да не струва почти нищо. Това отвори пътя на Китай за основаването на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (която Съединените щати тогава погрешно се опитаха да блокират при значителна загуба на репутация). Съществува също така твърда съпротива от страна на Конгреса за поставяне на ограничения за въглеродните емисии при подготовката на Конференцията за климатичните промени на ООН, която ще се проведе в Париж през декември.

Колко трябва да харчим за външни работи и как да се намесваме в отдалечени кризи наистина са важни въпроси. Но американците трябва да бъдат също толкова разтревожени, че „изключителността” на тяхната страна се превръща в „неангажираност”. Как биха могли Съединените щати да служат като глобален лидер, ако останалите страни виждат в Конгреса постоянна спънка за международно сътрудничество? Именно този дебат вече трябваше да е започнал.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

Няма коментари:

Публикуване на коментар