Европейските варвари

Нуриел Рубини*

В момента съм на двуседмична европейска обиколка  и то във време, което може да се окаже определящо за изграждането на една или много песимистична, или конструктивно оптимистична оценка за бъдещето на Европа.

Първо лошите новини: Париж е мрачен, дори депресиращ, след ужасните терористични атаки от средата на миналия месец. Икономическият растеж във Франция остава анемичен, безработните и много мюсюлмани са недоволни и отчуждени, а крайно-десния Национален фронт на Марин льо Пен както изглежда ще се представи добре на предстоящите местни избори. В Брюксел, който беше почти обезлюден и в условията на извънредно положение, заради риска от терористични атаки, на институциите на Европейския съюз се наложи да изработват обща стратегия за управление на мигрантските потоци, вместо да решат проблемите с нестабилността и насилието в непосредствените съседи на ЕС.

Извън еврозоната, в Лондон, има опасения за финансовото и икономическото бъдеще на монетарния съюз. А мигрантската криза и скорошните терористични атаки означават, че референдумът за оставане в ЕС – който вероятно ще се проведе следващата година – ще доведе до напускане на Обединеното кралство. Това е възможно да бъде последвано от разпад на самата Великобритания, понеже „Брексит”-ът може да бъде последван от обявяване на независимост от страна на Шотландия.

В същото време в Берлин лидерството на германският канцлер Ангела Меркел е под все по-силно съмнение. Решението й да остави Гърция в еврозоната, смелият й, но непопулярен избор да покани в страната милиони бежанци, скандалът с Фолксваген и спадащият икономически растеж (дължащ се на забавянето в Китай и възникващите пазари) я изложиха на критики дори в нейната собствена партия.

Политическа истина е, че Франкфурт е един разделен град: Бундесбанк се противопоставя на количствените улеснения и негативните политически мотивирани лихви, докато Европейската централна банка е готова да направи повече от това. Но свръхспестовните германци – домакинствата, банките и застрахователните компании – са бесни на ЕЦБ, че ги облага с данъци (както и останалите страни от сърцевината на еврозоната), за да субсидира периферията на еврозоната, опрделена безразсъдно като харчеща и заемаща.

В подобна среда, пълният икономически, банков, фискален и политически съюз, необходим за един бъдещ стабилен монетарен съюз, е неосъществим. Ядрото на еврозоната се противопоставя на поделяща рисковете, солидарна и бърза интеграция. А популистките партии от дясно и ляво – антиевропейски, антиевро, антитърговски и антипазарни – стават все по-силни в цяла Европа.

Но от всичките проблеми, пред които Европа е изправена, мигрантската криза е тази, която може да се превърне в екзистенциална. В Близкия изток, Северна Африка и в район простиращ се от Сахел до Африканския рог, има около 20 млн. изселени, граждански войни, ширещо се насилие, а провалените държави са обичайна гледка. Ако Европа среща проблеми при приемането на един милион бежанци, как би се справила с 20 млн.? Ако Европа не може да защитава външните си граници, Шенгенското споразумение ще се провали и ще се върнат вътрешните граници, слагайки край на свободата на движение – ключов принцип на европейската интеграция – в рамките на ЕС. Но решението предлагано от някои – да се затворят портите пред бежанците – вероятно ще влоши проблема, дестабилизирайки страни като Турция, Ливан и Йордания, които вече са приютили милиони. А плащането на Турция и останалите страни, за да задържат бежанците би било скъпо и нетрайно решение.

А проблемите на широкия Близък изток (включващ Афганистан и Пакистан) и Африка не могат да бъдат решени само чрез военни и дипломатически средства. Икономическите фактори движещи тези (и други) конфликти ще се влошават: глобалните климатични промени ускоряват пустинизирането и изчерпването на водните ресурси, което има катастрофален ефект върху земеделието и останалите икономически дейности, а това от своя страна разпалва насилие и създава етнически, религиозни, социални и други кливиджи. Нищо по-малко от нов мащабен „План Маршал” подплатен с финансови ресурси, особено за възстановяване на Близкия изток, няма да донесе дългосрочна стабилност. Ще бъде ли способна Европа и ще пожелае ли да плати своя дял в това начинание?

Ако не бъде намерено икономическо решение, накрая тези регионални конфликти ще дестабилизират Европа, като милиони все по-отчаяни, без никаква надежда хора рано или късно ще се радикализират и ще обвинят Запада за своята мизерия. Дори и в заобиколена от една нежелана стена Европа мнозина ще намерят начин да проникнат – а някои от проникналите биха тероризирали Европа в идващите десетилетия. Именно заради това някои коментатори, разпалващи напреженията, говорят за варварите пред портите и сравняват ситуацията в Европа с началото на края на Римската империя.

Но Европа не е обречена на гибел. Кризите, пред които днес е изправена могат да доведат до повече солидарност, повече споделен риск, и по-нататъшна интеграция. Германия би могла да приеме повече бежанци (Макар и да не са милиони на година). Франция и Германия могат да се договорят и да платят за военна намеса срещу Ислямска държава. Всички в Европа и в останалия свят – особено Съединените щати и богатите страни от Залива – могат да осигурят огромно количество пари за подкрепа на бежанците и евентуално за възстановяване на провалените държави, и да гарантират икономически възможности за стотици милиони мюсюлмани и африканци.

Това би било наистина скъпо фискално начинание за Европа и света – затова сегашните фискални цели би било добре да бъдат подплатени подходящо в еврозоната и глобално. А алтернативата е глобален хаос, че дори, както Папа Франциск предупреди, начало на Трета световна война.

И все пак за еврозоната има светлина в края на тунела. Цикличното възстановяване е в ход, подкрепено от монетарните улеснения предвидени за следващите години и все по-гъвкавите фискални правила. Повече споделен риск ще трябва да се възприеме и от банковия сектор (чрез разширяване на минималните гарантирани суми за депозитите в ЕС), както и да се приемат по-амбициозните предложения за фискалния съюз. Структурните реформи – колкото и да са бавни – ще продължат и постепенно ще увеличат потенциалния и реалния растеж.

Европа е моделирана на принципа, че кризите – макар и бавно – водят до повече интеграция и до споделяне на риска. Днес, при опасенията за оцеляването на еврозоната (започнали с Гърция) и на ЕС като цяло (започнали с „Брексит”-а), ще са нужни просветени европейски лидери, за да се следва посоката към задълбочаване на обединението. В свят на съществуващи и изгряващи велики сили (Съединените щати, Китай и Индия) и на по-слаби ревизионистки настроени сили (като Русия и Иран), една разделена Европа се оказва геополитическо джудже.

За щастие, просветени лидери в Берлин – макар доста от тях да вярват в обратното – знаят, че бъдещето на Германия зависи от една по-силна и по-интегрирана Европа. Те, заедно с по-мъдрите европейски лидери в другите страни, разбират, че това ще зависи от намирането на подходящите форми на солидарност, включително от обща външна политика, която може да решава проблемите на европейските съседи.

Но солидарността започва от дома. Което означава да се отблъснат популистките и националистически варвари вътре в Европа, като се подкрепи съвкупното търсене и прорастежните реформи, гарантиращи по-силно възстановяване на работни места и доходи.

*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.