петък, 18 декември 2015 г.

Кога неравенството убива

Джоузеф Стиглиц*

Тази седмица Ангъс Дийтън ще получи Нобелова награда за икономика „за анализа си на потреблението, бедността и благоденствието”. Напълно заслужено. Всъщност, скоро след като наградата беше обявена през октомври, Дийтън публикува част от поразителния си съвместен труд с Ан Кейс в периодиката на Националната академия на науките – изследване не по-малко важно от самата награда.

Анализирайки огромно количество данни за здравословното състояние и смъртността сред американците, Кейс и Дийтън показват влошаващи се продължителност на живот и здравословно състояние сред белите американци на средна възраст, особено сред онези с висше образование или с по-ниска образователна степен. Сред причините са самоубийствата, наркотиците и алкохолизма.

Америка се гордее, че е една от най-проспериращите страни в света и може да се похвали, че през всяка предишна година, с изключение на една (2009) БВП на глава от населението е нараствал. А знак за този просперитет е доброто здраве и продължителност на живот. Но докато Съединените щати харчат повече пари на глава от населението за медицински грижи от всяка друга страна (и повече като процент от БВП), те са далеч от върха на света по отношение на продължителността на живот. Франция например харчи по-малко от 12% от своя БВП за медицински грижи, в сравнение със 17-те процента в Съединените щати. Днес американците се очакват да живеят три пълни години по-малко от французите.

От години много американци търсят обяснение за това разминаване. Съединените щати са по-разнородно общество, казват те и разминаването отразява огромната разлика в средната продължителност на живот между афро-американците и белите американци.

Расовото различие в здравословното състояние, разбира се, също е реално. Според изследване публикувано през 2014, продължителността на живота при афро-американците е около четири години по-ниска за жените и повече от пет години по-ниска за мъжете, в сравнение с белите. Това несъответствие, обаче, едва ли е толкова нормално за едно по-разнородно общество. То е симптом за деградацията на Америка: широко разпространената дискриминация срещу афро-американците, отразена в средния доход на домакинствата, който е по-малко от 60% от този на белите домакинства. Ефектите от по-ниския доход се изострят от факта, че Съединените щати са единствената развита страна не признала достъпа до здравни грижи като основно право.

Някои бели американци обаче се опитаха да хвърлят вината за умиращите младежи върху самите афро-американци, заради техния „начин на живот”. Може би е вярно, че нездравословните навици са много по- разпространени сред бедните американци, непропорционално голям брой от които са чернокожи. Но тези навици сами по себе си са следствие от икономическите условия, да не споменаваме расизма.

Резултатите на Кейс-Дийтън показват, че такива теории повече нямат място. Америка става все по-разделено общество – разделено не само на бели и афро-американци, но също така и на 1-ния процент и всички останали, както и на високообразовани  и по-малко образовани, независимо от расата. И днес това различие може да бъде измерено не само чрез заплатите, но също и чрез ранната смъртност. Белите американци също умират по-рано, когато доходите им падат.

Това обстоятелство е голям шок за онези от нас, които изучаваме неравенството в Америка. Средният доход на работещият на пълен работен ден мъж е по-нисък отколкото е бил преди 40 години. Заплатите на мъжете завършили висше образование спадат с около 19% за периода изучаван от Кейс и Дийтън.

За да не потънат, много американци вземат заеми от банките при огромни лихви. През 2005 администрацията на президента Джордж Буш-младши направи още по-трудно за домакинствата да обявят фалит и да им бъдат опростени задълженията. След това дойде и финансовата криза, която струваше на милиони американци работата и домовете им. Когато застраховката при безработица, измислена на покрие малък период от време без работа в един свят на пълна заетост, изтече, те бяха оставени на собствената си съдба, без социални помощи (освен купони за храна), като в същото време правителството спаси банките причинили кризата.

Основно преимущество на средната класа беше стремежът да бъде достигната от нарастващ дял американци. Голямата рецесия показа тяхната уязвимост. Онези, които инвестираха на фондовите пазари видяха как голяма част от богатството им се стопява, а онези вложили парите си в сигурните правителствени дългови книжа станаха свидетели как доходът им за след пенсия се смали почти до нулата, след като Фед безжалостно свали краткосрочните и дългосрочните лихви. С покачващи се такси за висше образование, единственият начин техните деца да получат образование, което да даде капчица надежда, е да вземат заем, но, при положение, че образователните кредити фактически са неизплатими, студентските заеми изглеждат много по-лоши от другите форми на дълг.

Просто няма начин тази нарастваща планина от финансови затруднения да не поставя средната класа американци под много по-голямо напрежение. И затова не е изненада, че това се е отразило на нарасналите нива на наркотична зависимост, алкохолизъм и самоубийства.

Бях главен икономист на Световната банка в края на 1990-те, когато започнахме да получаваме тревожни новини от Русия. Данните показваха, че БВП е паднал с около 30% след колапса на Съветския съюз. Но не бяхме сигурни в измерванията. Данните показваха, че продължителността на живот при мъжете спадаше, при положение че в останалия свят нарастваше и подкрепяха впечатленията, че нещата не вървят добре за Русия, особено извън големите градове.

Международната комисия за измерване на икономическото представяне и социалния напредък, която съпредседателствах и в която Дийтън служеше, отдавна подчертаваше, че БВП често не е добър измерител за благоденствието на едно общество. Тези нови данни за западащия здравен статус на белите американци подкрепят тези заключения. Най-важната общност в света, а именно общността на средната класа е на път да се превърне в първата изчезнала общност на средната класа.


*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице-президент  и главен икономист на Световната банка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар