Сирийският възел

Йошка Фишер*

За четири години в Сирия се разрази кървава война. Това, което започна като демократичен бунт срещу диктатурата на Башар ал-Асад се превърна в сложна плетеница от конфликти, до известна степен отразяващи бруталната битка с местни протежета между Иран, Турция и Саудитска Арабия за регионално превъзходство. Тази битка, както битката в Йемен показа, има потенциал да дестабилизира целия регион. А сега и Русия, с нейната военна намеса на страната на Асад, иска да затвърди своя статус на глобална сила пред Запада (и особено пред Съединените щати).

И така конфликтът в Сирия се случва най-малко на три нива: местно, регионално и глобално. А тъй като беше допуснато битката да се ожесточи и разрасне, по данни на ООН близо 250 хил. души загинаха. Това лято Агенцията за бежанците на ООН оцени броя на бежанците напуснали Сирия на 4 млн., в допълнение на 7,6-те милиона изселени. В същото време потокът сирийски бежанци към Европа се превърна в едно от най-големите предизвикателства за ЕС, пред които някога се е изправял.

Сирийската гражданска война стана също така един от най-опасните развъдници на ислямски тероризъм виждан някога, след като Ислямска държава атакува цели в Анкара, Бейрут и Париж, и свали руски пътнически самолет над Синайския полуостров. Нещо повече, свалянето на руски боен самолет от страна на Турция увеличи риска от това великите сили да влязат в пряк сблъсък. Въпреки това, Турция, като член на НАТО, може да разчита на военна подкрепа от Алианса, в случай че бъде нападната.

Поради всички тези причини на сирийската война трябва да се сложи незабавен край. Не само хуманитарната катастрофа влошава положението с всеки изминал ден, но се увеличават и рисковете за сигурността породени от войната.

В следствие на терористичните атаки в Париж на 13 декември се появи нова възможност да се сложи край на сирийската агония, понеже всички ключови играчи (без ИД) изразяват готовност да седнат заедно на масата за преговори. Но, въпреки че всички играчи са съгласни да се удари ИД, големият въпрос остава дали все пак ще предприемат някакви действия.

Кюрдите в Северна Сирия и Ирак са най-успешните бойци срещу ИД, но техните собствени национални амбиции ги конфронтират с Турция. Иран и Саудитска Арабия се борят най-вече една с друга за регионално превъзходство, разчитайки на недържавни актьори. Русия се бори за глобален статус и срещу всяка форма на смяна на режима.

Поради тази причина Русия търси съюзничество с Иран в подкрепа на диктатурта на Асад, докато Иран, обратното, преследва свои собствени геополитически интереси като застава зад своите шиитски съюзници в Ливан, а именно Хизбулла, за които сирийският хинтерланд е крайно необходим. Франция е по-решена отвсякога да се пребори с ИД, а Германия и други европейски страни се чувстват длъжни да й помогнат – и да спрат потока от бежанци идващ от региона.

Съединените щати в същото време карат на ръчна спирачка. Президентът Барак Обама преди всичко иска да избегне забъркване на Съединените щати в още една война в Близкия изток преди края на мандата си. Но когато основната глобална сила остава на страничната линия, неизбежен резултат от това е повишаване на опасността от властови вакуум, който руският президент Владимир Путин навярно ще използва.

И така, понеже Съединените щати отказват да водят, а Европа е твърде слаба военно, за да повлияе на развоя на събитията в Сирия, има опасност от фактически съюз на европейците с путинова Русия. Това би било смъртоносна грешка, имайки предвид че всеки вид сътрудничество с Русия няма да удържи или да сложи край на войната в Сирия. Всъщност има причина да се страхуваме точно от обратното. Всяко военно сътрудничество с Асад – което е целта на Путин и неговата цена – би тласнало голямото мнозинство сунитски мюсюлмани да въоръжат радикалните ислямисти.

Подобно развитие вече е налице в Ирак. Доминираното от шиити правителство на бившия премиер Нури ал-Малики изигра решаваща роля за радикализацията на иракските сунити и ги убеди да подкрепят ИД. Ще бъде изключително глупаво да се повтори същата грешка в Сирия. Всъщност, преследването на подобна сделка няма нищо общо с реалполитиката, понеже войната в Сирия не може да приключи нито с ИД, нито с Асад на игралното поле.

Каквото и да е западно сътрудничество с Русия на всяка цена трябва да избягва две развития: обвързването на Сирия с Украйна (преговорите с Иран за ограничаване на нейната ядрена програма успяха именно заради липсата на това обвързване) и военно сътрудничество с Асад. Вместо това, трябва да се направи опит да се обвърже военната намеса срещу ИД, под ръководството на Съвета за сигурност на ООН, със споразумение за политически преход, който да придвижи страната от примирието към правителство на националното обединение на Сирия и слагане на край на режима на Асад.

Съществуват и други големи предизвикателства простиращи се отвъд Сирия: Ирак потъва в хаос, пряко свързан със сирийската трагедия, който има опасност да се превърне в нов конфликт между Иран и Саудитска Арабия. Ако тази борба за регионална хегемония не бъде удържана, по-нататъшните прокси войни – с всички съпътстващи рискове – са неизбежни.

Накрая, решителната битка с ислямския екстремизъм ще се разпростре и сред сунитската общност. Коя форма на сунитския ислям ще надделее – версията на саудитския уахабизъм или по-модерната и по-умерена? Това е важен въпрос в битката срещу ИД и нейните привърженици. В този контекст, много важен фактор се оказва как Запада се отнася към своите мюсюлмани – като към желани граждани с равни права и отговорности или като към вечни аутсайдери и хранилка за джихадисти.

*Йошка Фишер е бивш германски външен министър и вицеканцлер в периода 1998-2005 година, който е белязан от твърдата подкрепа на Германия за намесата на НАТО в Косово през 1999, последван от противопоставянето й на войната в Ирак. Фишер влиза в политиката след участието си в антиправителствените протести от 1960-те и 1970-те и играе ключова роля в основаването на Зелената партия в Германия, която ръководи почти две десетилетия.