четвъртък, 17 декември 2015 г.

Зони за развитие за сирийските бежанци

Маркус Брунермайер, Харолд Джеймс и Ханес Малмберг*

Сирийската бежанска криза изправи Европейския съюз пред трудна дилема. Европа има историческата отговорност да помогне на жертвите на войната и насилието, а отговорните политици да признаят, че е безчовечно да ограничиш достъпа на хора спасяващи живота си. По морални и практични причини ЕС не може да изгражда съвременна версия на Желязната завеса по протежение на границите си. Но също така е ясно, че административните и политическите проблеми – не и популистката враждебна реакция срещу новопристигналите – ограничават възможностите на ЕС да поеме голям брой мигранти за кратък период от време.

Справянето с потока ще изисква справяне с причините, каращи милиони хора да напускат страните си. Но освен че тези причини включват политически натиск – по-специално опустошителните граждански войни в Сирия и Ирак – бежанските потоци също така отразяват неспособността на Близкия изток да произведе растежа на доходите, който изведе Азия, Латинска Америка и голяма част от субсахарска Африка от бедността.

Става все по-ясно, че осигуряването на икономически възможности за бежанците трябва да стане основна задача на ЕС. Европа трябва да подпомогне усилията на сирийската бизнес общност да премести някои от своите предприятия в страната в Свободната икономическа зона в Газиантеп, Турция. Където е възможно, ЕС трябва работи със страните понастоящем приели бежанци, да изградят зони за развитие, в които напусналите родните си места сирийци да могат да работят легално.

Липсата на подходящи възможности в съседите на Сирия изостря настоящите икономически проблеми. Младите хора са принудени да прекъснат своето образование, а бежанците са или напълно или частично изхвърлени от легалните пазари на труда, заради страхът, че ще се състезават за работа с местното население. Така те се изправят пред безрадостен избор: или да живеят в лагери, опитвайки се да преживяват от неформалния сектор, или да се надяват на бъдеще в Европа. Мнозина избират последното.

Колкото по-дълго бежанците пребивават в условия на бедност, с недостатъчни образователни услуги за младите и без реални възможности за работа, толкова по-вероятно е лагерите да станат убежище на разочарование, досада и радикализъм. Колкото повече се проточват бойните действия у дома, толкова повече нараства риска бежанците никога да не успеят да се интегрират в стабилно общество.

Френският и германският министър на икономиката, Еманюел Макрон и Зигмар Габриел, преди време направиха съвместен план на стойност 10 млрд. евро за финансиране на стабилизацията на региона. Но трябва внимателно да се планира как да бъдат изхарчени тези пари, така че да се увеличат дългосрочните перспективи пред изселилите се, а не да бъдат отклонени от корумпирани политици и бюрократи.

ЕС трябва да подкрепи разширяването на експериментите какъвто е Свободната икономическа зона на Газиантеп. Бежанските лагери трябва да бъдат превърнати в магнити за предприемачески динамизъм, свързвайки големият брой сирийски бизнес лидери, бягащи от конфликта, които да станат основа за модела на развитие на страната след като войната най-накрая свърши.

Историята е пълна с примери на малки, динамични центрове съживяващи много по-големи зони. Европа от късното средновековие става богата заради изключителността на самоуправляващите се градове-държави. Дън Сяопин даде старт на китайското развитие през 1980-те чрез създаването на т.нар. специални икономически зони, с регулации създадени така, че да позволяват на пазарите да процъфтяват. И в двата случая, тези зони създават мощен демонстрационен ефект. Останалата част от региона пожелава да им подражава.

Разбира се, трудът на бежанците е деликатен политически въпрос за съседите на Сирия. Приблизително два милиона сирийци живеят в Турция, а повече от един милион в Йордания. Повечето от тях живеят извън бежански лагери, а мнозина работят – в голямата си част нелегално. Безработицата в Турция и Йордания е съответно 10% и 12%, а правителствата им са естествено предпазливи към програми ощетяващи собствените им работници и работни места.

Целта на зоните за развитие във фронтовите страни трябва да генерират ползи както за бежанците, така и за местните общности. Например ЕС трябва да финансира изграждането на жилища, офиси, складови помещения и административни сгради, които да увеличат търсенето на местни строителни фирми и работници.

Изтеглилите се сирийски предприемачи и чуждестранни компании могат да задвижат дейности в тези зони и да наемат както сирийски бежанци, така и работници от страните домакини. Програмите могат също така да предложат на разрушените сирийски бизнеси шанс да рестартират своите предприятия. те също така могат да включват комбинирани производствени и обучителни програми, като европейски работодатели изпращат квалифицирани работници да обучават бежанци.

Дейностите в зоните ще се нуждаят от субсидиране от ЕС, за да станат атрактивни за инвеститорите. Отделно от капиталовите инжекции за строителни работи, подкрепата трябва да е и под формата субсидирано заплащане или подпомагане на фирми, които наемат бежанци.

Тези нови центрове за изграждане на предприемачески умения биха могли да бъдат изградени така, че лесно да бъдат преместени в следвоенна Сирия. Както европейските страни и сирийските съседи се тревожат от възможното дългосрочно присъствие на бежанци. Внимателното изградената „икономика в изчакване” би помогнала за разсейване на страховете им.

Зоните за развитие не могат да бъдат сребърен куршум. Не съществува алтернатива на дълготрайния мир в Сирия. Но все пак те предлагат шанс да се започне преодоляването на трагичните и неизбежни последици от гражданската война: невъзможността милиони хора да се радват на спокоен живот за себе си и собствените си семейства.

*Маркус Брунермайер е професор по икономика и директор на Bendheim Center for Finance в Принстънския университет.

Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.


Ханес Малмберг е докторант по икономика в Института за международни икономически изследвания в Стокхолмския университет.

Няма коментари:

Публикуване на коментар