Светът на великите сили

Хавиер Солана*

Днес съревнованието между великите сили е факт. Съединените щати се съревновават с една все по-действена Русия и възхождащ Китай. Близкият изток, Южнокитайско море и Украйна са само три от сцените, където новата реалност играе роля. Препрочитайки книгата на бившия заместник-държавен секретар на Съединените щати Строуб Талбот „Големият експеримент”, оставам с впечатлението, че корените на някои от днешните развития могат да бъдат проследени до онези времена. В книгата се преразказва разговорът проведен през декември 2000-та, между президента Бил Клинтън и новоизбрания президент Джордж Буш-младши. Клинтън казва, че съдейки по кампанията на Буш, въпросите на сигурността, които го тревожат, се отнасят преди всичко за Саддам Хюсейн и за изграждането на цялостна противоракетна отбранителна система. „Това е абсолютно вярно”, отговаря Буш.

Тези въпроси са поставени на масата след един неочаквано трагичен сблъсък, а именно след случилите се на 11 септември 2001 терористични атаки в Съединените щати, довели до период на международно сътрудничество, през който солидарността срещу тероризма има силно влияние. Това беше време, в което всички бяхме американци, и когато Буш описваше Путин като „много откровен и заслужаващ доверие”.

Ветровете се обръщат още същия декември, когато Съединените щати обявяват, че се оттеглят от Договора за съкращаване на балистичните ракети, за да могат да изградят антибалистична отбранителна система, която да ги защитава в случай, че Иран се сдобие в ядрено оръжие. Това не остана без отговор от Русия.

По това време Съединените щати сякаш не разбираха, че се появява новият многополюсен ред – ред, който щеше да бъде трудно да се спазва, без сериозни последици, с политиките, които Буш и Клинтън обсъждаха през 2000. В реч през 2007 на Мюнхенската конференция по сигурността руският президент Владимир Путин даде ясно да се разбере, че категорично не приема намеса в Ирак и отхвърля американските планове да разположат антибалистичната си отбранителна система в Европа, наричайки това акт на агресия срещу Русия и нарушение на общата европейска сигурност.

През лятото на 2008, три събития положиха основите на новия многополюсен ред. Китай смая света като домакин на Олимпийските игри, затвърждавайки статуса й на голям международен играч. Руските военни действия в Грузия –по средата на игрите – показаха на света, че концепцията за сферите на влияние все още е жива и най-вече в Кремъл. А сривът на американската инвестиционна банка „Лемън брадърс” на следващия месец, отприщил глобална финансова криза, от която световната икономика все още не се е възстановила напълно, очерта уязвимостта на напредналите икономики, както и на доста предпазливия Китай.

С новата си увереност в своя статус на велика сила, Китай очевидно изгражда концепцията за „мирен възход”, която лидерите на страната търсеха от ерата на Дън Сяопин, възприемайки един по-силов подход във външната си политика спрямо своите съседи. Опирайки се на предполагаеми исторически права, Китай започна да разширява териториалните си претенции, както и военното си присъствие, към Южно и Източнокитайско море. През 2013 напрежението ескалира, когато Китай едностранно обявява зона за защита на въздушното пространство, покриваща територии в Източнокитайско море, за която страната претендира, но Япония контролира.

Много от страните засегнати от действията на Китай в Южно и Източнокитайско море имат договори за защита със Съединените щати, която е главната морска сила в региона на Тихия океан от Втората световна война насам. Декларацията за обявяване на китайската зона за защита на въздушното пространство следователно е разглеждана от Съединените щати като провокация. Чрез разширяване на своите суверенни претенции, Китай всъщност разширява и претенциите си за влияние.

Това кара международните институции понякога да догонват променящия се световен ред. Срещата на върха на Г-20 през 2010 в Сеул доведе до споразумение за увеличаване на квотите на страните с възникващи пазари в МВФ от 2014. Но Конгресът на Съединените щати отказа да ратифицира промените, като така споразумението не се случи.

Това позволи на Китай да поемат нещата в свои ръце, оглавявайки създаването на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (АБИИ). Разпадът на международните институции изглежда предстоящ на фона на това, че европейските страни решиха да се присъединят към АБИИ. Макар Съединените щати първоначално да се съпротивляваха, и все още да отказват да се присъединят, това решение вкара някои нюанси в по-сетнешните разговори между китайския президент Си Дзинпин и американския президент Барак Обама.

В същото време Русия демонстрира своите собствени възобновени външнополитически амбиции в Украйна. Чрез нарушаване на Заключителното споразумение от Хелзинки през пролетта на 2014, Путин пряко се противопостави външнополитически на Съединените щати и ЕС. Тази позиция беше препотвърдена през септември, когато Путин реши да се намеси в сирийския конфликт, осигурявайки на Русия роля при всеки опит да се намери мирно решение за страната.

Днес светът е много по-различен от това, което мнозина си представяха в края на миналия век, времето след падането на Берлинската стена. От историческа гледна точка 15 години може да изглежда дълъг или кратък период от време, в зависимост от наситеността на промените. През последните 15 години, ставайки свидетели на засилване на съревнованието между великите сили и на нова дестабилизация на Близкия изток – имайки предвид Арабската пролет, възхода на бруталната Ислямска държава, управлявания от скрити сили конфликт между сунити и шиити, и неизразимото човешко страдание – промените са доста интензивни, да не кажа, че се развиват мълниеносно.

Но не всичко е конфронтация. Обещаващи стъпки бяха направени в две критично важни сфери: неразпространението на ядрено оръжие, особено ядрената сделка с Иран, и борбата с климатичните промени, на фона на обнадеждаващата подготовка за срещата на върха за климата в Париж.

Ако има урок, който трябва да бъде научен от всичко това, той е, че една добре изпълнена и последователна дипломация все още има достатъчна сила да разрешава конфликти. Тя остава най-добрият инструмент за постигане на общи резултати, които конфронтацията затруднява.

*Хавиер Солана е бивш Върховен представител на Европейския съюз за общата външната политика и сигурността, бивш Генерален секретар на НАТО и бивш външен министър на Испания. Понастоящем е президент на ESADE Център за глобална икономика и геополитика.