петък, 4 декември 2015 г.

Трезв поглед върху крехката глобална икономика

Майкъл Спенс*

Глобалната икономика се движи по утъпканите коловози на слабия растеж, вкарана там от неспособността или нежеланието на политиците да преодолеят основните пречки на глобално ниво. Всъщност, дори настоящите анемични нива на растеж са по-скоро неустойчиви. Въпросът е дали една трезва оценка на пречките пред икономическото представяне по света ще подтикне политиците да действат.

От 2008 реалният (инфлационно изгладен) натрупан растеж в развитите икономики възлиза на едва на 5-6%. Макар БВП на Китай да нарасна с около 70%, правейки я по този начин страната с най-голям принос за глобалния растеж, това се дължеше в значителна степен на дългово подклажданите инвестиции. И всъщност когато тези стимули секнат, влиянието на недостатъчното търсене в напредналите страни върху китайския растеж ще става все по-видимо.

Растежът е подкопаван от всички посоки. Нараства задлъжнялостта, като вече достига 57 трлн. долара в световен мащаб, откакто започна глобалната финансова криза. И тази задлъжнялост – в по-голямата си част резултат от монетарната експанзия в повечето напреднали икономики по света – не постигна желаните цели за дългосрочно стимулиране на съвкупното търсене. Въпреки всичко възприетата монетарна политика може, в най-добрия случай, просто да купи време за по-траен източник за повишаване на търсенето.

Нещо повече, продължителният период на ниски лихви тласна нагоре цените на активите, карайки ги да се извисят над икономическото представяне. Но докато лихвите е вероятно да си останат ниски, влиянието им върху цените на активите навярно няма да продължи. В резултат на това възвращаемостта от активите е възможно да падне в сравнение с близкото минало, при положение че има всеобщо убеждение, че цените се намират в условия на балон, което означава вероятна корекция надолу. Какъвто и положителен ефект на богатството да има върху потреблението и задлъжнялостта, не може да се очаква той да продължи дълго.

Светът освен това е изправен пред сериозен инвестиционен проблем, който ниската цена на капиталите не може да реши по никакъв начин. Инвестициите в публичния сектор днес са под равнищата нужни за силен и устойчив растеж, на което се дължи и недостатъчния принос към съвкупното търсене и повишаване на производителността.

Най-вероятното обяснение за този дефицит на публични инвестиции е фискалното ограничение. И всъщност дълговите и нефинансираните недългови пасиви все повече натежават върху счетоводството на публичния сектор и пенсионните фондове, подкопавайки основите на гъвкавия, устойчив растеж.

Но ако най-добрият начин да се намали държавната свръхзадлъжнялост е да се постигне по-висок номинален растеж на БВП (комбинация от реален растеж и инфлация), орязването на инвестициите – ключова съставка в прорастежната стратегия – не е подходящ подход. Напротив, бюджетните правила трябва да отделят за публични инвестиции, като по този начин улесняват характерния отговор на фискалната консолидация.

Нарасналите инвестиции в публичния сектор биха помогнали за стимулирането на частните инвестиции, които също са силно намалели. В Съединените щати инвестициите едва достигат предкризисните си нива, макар че БВП нарасна с 10%. А Съединените щати не са единствените. Несъмнено недостатъчното съвкупно търсене изигра своята роля чрез намаляването на стимулите за разширяване на производствения капацитет. В някои икономики структурната закостенялост нанесе много вреди на инвестиционните стимули и възвращаемостта. По същия начин регулаторната непрозрачност – и още повече несигурността за посоката на икономическите политики – отблъсна инвестициите. А познатите типове акционерски активизъм се съсредоточи в бързите печалби в някои от фирмите.

Има също така и проблем с посредничеството. Големи обеми спестявания на конгломерати в държавни облигации, пенсионни фондове и застрахователни компании могат да бъдат използвани, например, за посрещане на огромните нужди на възникващите икономики за инфраструктура и урбанизация. Но каналите за такива инвестиции – които трябва да извървят дълъг път докато се стигне до повишаване на растежа – са запушени.

В същото време технологичните и пазарните сили допринесоха много за поляризирането на работни места, като средната класа постепенно се свива. Автоматизацията, например, както изглежда доведе до неочаквано бързо намаление на рутинни дейности за белите и сините якички. Това доведе до намаляване на средните доходи и до увеличение на подоходното неравенство, като и двете доведоха до свиване на компонента на частното потребление в съвкупното търсене.

Дори единственият фактор, който доведе до ефективно нарастване на разполагаемия доход и повишаване на търсенето – резкия спад на цените на суровините, особено на фосилните горива – е в основата си проблематичен. Всъщност за страните износителки на суровини, падането на цените е генератор на фискални и икономически насрещни ветрове с променлива интензивност.

Инфлацията – или нейната липса – е предпоставка за нови предизвикателства. Ръстът на цените е далеч под поставените цели и се забавя в много страни. Ако тази тенденция се превърне в напълно оформена дефлация, съчетана с неконтролируемо нарастване на лихвите, рискът за растежа ще бъде сериозен. Дори много ниската инфлация затруднява способностите на страните да се справят със свръхзадлъжнялостта. А и има много слаби сигнали за инфлационен натиск, дори в Съединените щати, които са в условията на почти „пълна” заетост. При наличието на подобен голям дефицит на търсенето и намаляване на производителността, няма да бъде изненадващо за никой, че дори тези извънредно щедри монетарни условия не доведоха до повишаване на инфлацията.

Понеже има много малко възможности за борба с дефлацията, страните прибягват до конкурентно обезценяване. Но това не е ефективна стратегия за овладяване на по-голям дял от търговията и глобалното търсене, ако всички я практикуват. А практикуването на валутна конкуренция не решава проблема със съвкупното търсене.

Ако глобалната икономика остане в настоящата траектория на развитие, а именно в период на силно колебание дестабилизиращо някои от възникващите икономики, това ще подкопае усилията за развитие по целия свят. Именно поради тази причина политиците трябва да действат сега.

Трябва да е пределно ясно, а и правителствата трябва да разберат, че централните банки, независимо дали служат добре на своите икономики, не могат да действат сами. Нужни са допълнителни реформи за управление и подобряване на посредническите канали за монетарната политика и за избягване на неблагоприятните ефекти. В няколко страни – като Франция, Италия и Испания – също са нужни реформи пригодени за увеличаване на структурната гъвкавост.

Освен това, препятствията пред по-големите и по-резултатни публични и частни инвестиции трябва да бъдат премахнати. А правителствата трябва да вземат мерки за преразпределение на дохода, за подобряване на предлаганите базисни услуги и за подготвяне на работната сила за настъпващите промени в икономическата структура.

Генерирането на политическа воля за свършване на поне малка част от задачите няма да е никак лесно. Но един трезв поглед върху крехкото състояние – с необещаваща траектория – на глобалната икономика ще помогне, както някои се надяват, на политиците да направят необходимото.

*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, старши сътрудник в „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.

Няма коментари:

Публикуване на коментар