Еволюцията на труда

Дани Родрик*

В средата на декември ООН ще пусне поредният си междинен доклад за човешкото развитие. Тазгодишният доклад се фокусира върху природата на труда: как начинът, по който печелим, за да живеем се е променил чрез икономическата глобализация, новите технологии и иновациите в социалната организация. Перспективата пред развиващите се страни, обаче, без съмнение е разнородна.

За повечето хора през по-голямата част от времето, трудът е преди всичко изнурителен. От историческа гледна точка полагането на голямо количество изнурителен труд е начинът страните да забогатяват. А да бъдеш богат означава, че хората са имали шанса да полагат по-приятен труд.

Благодарение на Индустриалната революция, новите технологии в памучното производство, желязото и стоманата, както и транспорта се стига до постоянно нарастване на нивата на производителност на труда за първи път в историята. Първо във Великобритания в средата на 18-ти век, а след това и в Западна Европа и Северна Америка, мъжете и жените се придвижват от селата към градовете, за да задоволят нарастващото търсене на работна ръка във фабриките.

Но десетилетия наред работниците получават малка част от печалбите генерирани от нарастваща производителност. Те работят по много часове на ден в ужасни условия, живеят в пренаселени къщи без елементарни санитарни условия, а заплатите им растат твърде малко. Някои индикатори, като средната височина на работниците, предполагат, че стандартът на живот бързо запада.

Все пак капитализмът се трансформира и печалбите започват да се споделят в по-голяма степен. Това отчасти е така, понеже заплатите започват естествено да нарастват, докато излишъците от селските работници пресъхват. Но не по малко важно е, че работниците започват да се организират в защита на своите интереси. Страховете от революция карат индустриалците да се приспособяват. Гражданските и политически права се простират до работническата класа.

Демокрацията опитомява още повече капитализма. Условията на труд се подобряват, а държавно гарантираните или преговорени споразумения водят до намаляване на работните часове, по-голяма сигурност, както и до семейни, здравни и други помощи. Публичните инвестиции в образование и обучение правят работниците по-продуктивни и по-свободни да правят избор.

В резултат на това делът на труда в печалбите на предприемачите расте. Макар работата във фабриката никога да не става приятна, заниманията на сините якички днес позволяват те да имат стандарта на живот на средната класа, с всичките й възможности за потребление и начин на живот.

В края на краищата технологичния прогрес подкопава основите на индустриалния капитализъм. Производителността на труда в манифактурните индустрии нараства много по-бързо от останалата икономика. Същото или по-голямо количество стомана, коли и електроника може да се произвежда с далеч по-малко работна ръка. Затова „излишъкът” от работна ръка се премества в сектора на услугите – образование, здравеопазване, финанси, забавления и публична администрация, например. Така се ражда постиндустриалната икономика.

Трудът става по-приятен за някои, но не за всички. За тези с умения, капитал и с умения за просперитет в постиндустриалната ера, услугите предлагат изключителни възможности. Банкери, консултанти и инженери получават много по-високи заплати от своите предшественици от индустриалната ера.

Не по-малко важно е, че работата в офис позволява степен на свобода и лична автономия, която фабричните работници никога не са имали. Въпреки дългите часове работа (може би повече отколкото тези във фабриките), професионалистите в сферата на услугите се радват на много по-голям контрол върху своя всекидневен живот и решения на работното място. Учители, медицински сестри и сервитьори не са толкова добре платени, но те все пак са освободени от еднообразните и скучни задачи изпълнявани в работилниците.

За работниците с по-малко умения, обаче, работните места в сектора на услугите означават увеличаване на договорените привилегии на индустриалния капитализъм. Преходът към икономиката на услугите често върви ръка за ръка с упадъка на профсъюзите, защитата на работното място и нормите на заплащане, отслабващи в значителна степен покупателната сила на работниците и сигурността за работното място.

Затова постиндустриалната икономика отвори нова пропаст на пазара на труда, между тези със стабилни и високи доходи и удовлетворяващи привилегии, и онези с непостоянна, нископлатена и незадоволителна работа. Два фактора са в основата на разделението при всеки тип работа, което увеличава неравенството произтичащо от постиндустриалния преход: образованието и равнището на уменията на работната сила, и степента на индустриализацията на пазара на труда в сектора на услугите (освен в производството).

Неравенството, социалното изключване и двойнствеността стават по-значителни в страни, където уменията за работа са недостатъчни и много услуги почти съответстват на определението „идеални” на спотовите пазари. Съединените щати, където много работници са принудени да работят на няколко места, за да си подсигурят сносен живот, остава каноничен пример за този модел.

Огромното мнозинство от работниците все още живеят в страни с ниски и средни доходи и все още преминават през горепосочените промени. Съществуват две причини да вярваме, че тяхното бъдеще няма (или не трябва) да следва точно този път.

Първо, няма основание за запазване на условията на труд, свобода на сдружаването, а колективното договаряне не може да бъде въведено на ранните етапи на развитие, така както е било преди. Точно както политическата демокрация няма нужда да чака доходите да нараснат, точно така и неоспоримите работни стандарти няма нужда да изостават от икономическото развитие. Работниците в страните с ниски доходи не трябва да бъдат лишавани от фундаментални права за сметка на индустриалното развитие и износа.

Второ, силите на глобализацията и технологичното развитие се обединиха за промяна на природата на манифактурния труд по начин, който много трудно, да не кажа невъзможно, може да бъде възпроизведен от новонавлизащите и да подражават на начина за индустриализация на Четирите азиатски тигъра или на европейските и северноамериканските икономики преди тях. Мнозинството (да не кажа повечето) от развиващите се страни се превръщат в икономики на услугите без преди това да са развили значително манифактурно производство – процес, който нарекох „преждевременна деиндустриализация”.

Би ли могла преждевременната деиндустриализация да бъде от типа „всяко зло за добро”, позволявайки на работниците в развиващия се свят да прескочат еднообразието на манифактурното производство?

Ако да, как подобно бъдеще може да бъде изградено не е много ясно. В общество, в което повечето от работниците сами са си господари – собственици на малки магазинчета, независими професионалисти или артисти – и да възприемем техните собствени условия за наемане, докато съграждаме задоволителен стандарт на живот, е възможно само когато производителността в икономиката като цяло вече е много висока. Високопроизводителните услуги – каквито са информационните технологии и финансите – изискват отлично подготвени работници, а не неквалифицирани, каквито бедните страни имат в изобилие.

И така, има добра и лоша новина за бъдещето на труда в развиващите се страни. Благодарение на социалната политика и трудовото законодателство, работниците могат да станат пълни господари в икономиката, много по-рано в процеса на развитие. В същото време, традиционният двигател на икономическото развитие – индустриализацията – е възможно да оперира с много по-нисък капацитет. В резултат на това, комбинацията от високи обществени очаквания и малък капацитет за генериране на високи доходи, ще бъде основното предизвикателство за развиващите се икономики по целия свят.

*Дани Родрик е професор по международна политическа икономия в Harvard University’s John F. Kennedy School of Government.