сряда, 5 април 2017 г.

Срещу зеления фундаментализъм

Ален Жюпе*

Климатът и по-специално акцентът върху глобалното затопляне сравнително отскоро се превърна в научен проблем. И, въпреки че тези изследвания са в своя зародиш, вече се появи категоричен консенсус: климатичните промени – причинени в огромна степен от човешката дейност и за които човек е отговорен безусловно – вече застрашават начина ни на живот, затова ние сме длъжни да намерим пътя за справяне с тях.

Но аз все пак вярвам, че фундаменталисткия подход, който се долавя в тази сфера, минава границите на допустимото. Как може защитниците на фундаменталисткия подход  да предлагат намаляване на икономическия растеж като решение на проблема с глобалното затопляне, когато има милиони мъже, жени и деца по целия свят, които все още водят живот на ръба на мизерията и отчаяно се нуждаят от помощ?

Хората в бедната част от света имат право на икономическо развитие, за да могат сами да произвеждат храната си, да получат достъп до чиста вода, да имат подходящ подслон и да имат пълен и качествен достъп до медицинско лечение и образование. Има основни човешки права и те могат да бъдат защитени само чрез икономически растеж, а не чрез стагнация.

В началото на XX-ти век, само десет процента от жителите на Земята живеят в градове. Днес вече това съотношение е около 50 на 50 процента – 3,3 млрд. души, според статистиките на ООН – като се очаква процентът на градските жители да достигне 70 до 2050 година. В такъв случай, градовете представляват най-важното от всички предизвикателства пред развитието. Така както градовете продължават да се разширяват и да се разпростират по целия свят, намаляването на консумацията на енергия и подобряването на качеството на живота ще изисква от нас да осигурим на жителите им условия за сравнително бързо придвижване до работа.

Във Франция имаме един израз, който гласи че големите реки са образувани от мънички поточета и аз мисля, че подобна стратегия за противопоставяне на глобалното затопляне чрез устойчиво развитие, наистина ще бъде ефективна. Местните инициативи, които се разгърнаха като част от обмена между градовете могат да имат глобално въздействие за дълъг период от време. Ето защо ревностно защитавам и насърчавам тези местни инициативи имащи глобални перспективи.

Между въпросите повдигнати на Международната конференция по климатичните промени в Копенхаген миналия декември, беше и неуспехът на страните членки на Европейския съюз да завършат създаването на международната система, предвидена в протокола от Киото, за борба с глобалното затопляне. За щастие обаче, нещата оттогава се промениха, защото 110-те страни отговорни за 80 процента от изхвърляните в атмосферата вредни емисии – в това число Индия, Китай и Бразилия – сега дадоха своята подкрепа за договореностите от Копенхаген.

Но е важно нещата да не спрат дотук. Трябва да сме сигурни, че бъдещите срещи по проблемите на климатичните промени, като тази която ще се проведе в Канкун през зимата, ще бъдат използвани само като възможност добре оформените декларации да се превърнат в международно споразумение, което поставя развитите и развиващите се страни под общ знаменател.

Споразумението от Копенхаген се отнася до финансирането от страна на държавите със силно развита индустриална база на намаляването на емисиите и други необходими мерки в развиващите се страни, чрез пакет от помощи в размер на 30 млрд. долара, който се предвижда да нарасне до 100 млрд. до 2020 година. Но в споразумението не става ясно кой ще бъде натоварен с плащането на тази цена.

Вместо това се залага ограниченията предвидени в споразумението да са в унисон с широко приетите цели за запазване на нивата на въглероден двуокис под 450 вредни частици на милион и нарастване на средната глобална температура под 2 градуса по целзий. Но постижими ли са тези цели? Ако не, трябва да обърнем внимание на Доклада „Стърн”, който посочва, че ако не се предприемат действия сега, то това ще ни струва много по-скъпо в бъдеще.

Всички тези страни участнички в политическия процес по решаване на проблемите с климатичните промени  ще бъдат третирани еднакво и трябва да знаят, че Европа все още има силно влияние. Нещата определено трябва да претърпят развитие от срещата в Копенхаген, където приоритетът беше постигането на съгласие между страните, които носят основна отговорност за глобалното затопляне.

И ако моята собствена страна, Франция, не даде добър пример на развиващите се страни с усукванията си по въпроса с въвеждането на въглеродния данък, тогава може би е дошло времето за включване на страната в системата на европейската търговия с въглеродни емисии. Тъжната истина е, че решението за въвеждане на лимити и данъци няма да донесе достатъчно бързо желания резултат за действително и скорошно придвижване към нисковъглеродна и дори свободна от въглероди икономика.

Дори след срещата в Копенхаген, много от основните страни приели законодателство за ограничаване на вредните емисии в атмосферата, започват да изоставят амбициозните си цели като не ги натоварват с рестриктивни условия. В същото време са определени нови методи за измерване и изчисляване на емисиите, които ще позволят много по-ясни сравнения между отделните страни. Това, което оства да бъде направено  е да споделим усилията си по такъв начин, че да няма недоволни и да могат да се включат всички страни.

Ще успеем ли в такъв случай да подпишем легитимно и взаимообвързващо споразумение в Канкун? Ще успеем ли да изработим общи механизми за съвместно действие между страните, подобни на Програмата за сътрудничество на ООН за намаляване на емисиите причинени от обезлесяването и унищожаването на горите в развиващите се страни, за да предотвратим обезлесяването и насърчим трансфера на технологии и финасирането?

Това е истинското предизвикателство, и въпреки че може да се окаже твърде амбициозно, много страни ще пристигнат на конференцията в Канкун с подновена надежда за бъдещето, благодарение на прогреса постигнат от срещата в Копенхаген насам.

*Ален Жюпе е министър на отбраната на Франция

Няма коментари:

Публикуване на коментар