Защо Китай трябва да се тревожи от случващото се в Египет?

Бари Айхенгрийн*

Строго икономическата интерпретация на събитията в Тунис и Египет може би е твърде повърхностна – и все пак икономистите се подведоха по нея. Според тази интерпретация е вън от всякакво съмнение, че разместването на пластовете в двете страни – а и навсякъде в арабския свят – в огромна степен се дължи на неспособността на правителствата да разпределят справедливо националните богатства.

Проблемът не е в неспособността да се осигури икономически растеж. И в Тунис и в Египет властите водеха стриктна макроикономическа политика и отвориха икономиките си за световните пазари. Реформите там категорично дадоха  резултати. Средният годишен растеж от 1999 година е около 5,1% в Египет и 4,6% в Тунис – разбира се това не е китайски стил растеж, но въпреки това може да се сравнява с нововъзникващи пазарни сили като Бразилия и Индонезия, които сега се разглеждат като икономически успешни.

Разбира се, проблемът е, че ползите от растежа едва се процеждаха надолу до недоволните млади хора. Делът на работещите под 30 години в Северна Африка и Близкия изток е по-висок от която и да било друга страна по света. Техните икономически перспективи са твърде ограничени. Завършилите университетска образователна степен намират едва няколко възможности за реализация в банковия или финансовия сектор. Всеки който е посещавал региона се е убедил лично в качествата на изключително грамотните и вискообразовани местни екскурзоводи.

Но в изостаналото модерно производство много млади работници с малко придобити умения и ниско образование са влезли в сивия сектор. Корупцията е навсякъде. Издигането в обществото зависи само от личните връзки каквито имат синовете на военните офицери и политиците, но много малко от останалите.

Разбира се може да се направи простата аналогия, че икономика с голям икономически растеж каквато е китайската, скоро ще се изправи пред подобни проблеми. Но трябва да внимаваме, защото би могла да се окаже подвеждаща. Предоставяйки липсващата политическа свобода, легитимността на китайските управляващи ще остане да се крепи само на способността им да осигуряват подобряване на жизнения стандарт и нарастване на икономическите възможности на населението. Досега населението нямаше от какво да се оплаква. Но това може да се промени и то много бързо.

Първо, там има нарастващ проблем с безработицата и непълната заетост сред висшистите. От 1999, когато китайското правителство започна да подпомага значително висшето образование, броят на завършилите нарасна седем пъти, но броят на работните места изискващи висши умения и са добре платени си остана почти същият.

Според докладите страната гъмжи от отчаяни висшисти, които не могат да си намерят удовлетворяваща работа. Вестниците и блоговете споменават за „мравуняци” от наскоро дипломирали се, живеещи в тесни помещения в големите градове на страната в напразно търсене на работа.

В известна степен тази безрадостна картина е отражение на тромавата образователна система на Китай. Студентите прекарват цели четири години в университетите учейки строго специализирани дисциплини, с надеждата да станат счетоводители или компютърни специалисти. В резултат на това, те придобиват съвсем малко умения, които могат да бъдат приложени в случай че не намерят търсената от тях работа. Има също така тенденция да се насочват студенти в области като инженерните науки, след като китайската икономика вече се преориентира от производство към услуги.

Това означава, че Китай се нуждае от спешна реформа в образованието. Това означава също така да се осигурят на студентите условия за развитие на повече и по-гъвкави умения, повече общи познания и да се насърчат да мислят критично и креативно.

В Китай съществува и проблем с ниско образованите и с минимални умения вътрешни мигранти от по-малките и неиндустриализирани области на страната, за които остава нископлатената и второкласна работа в градовете. Непритежаващите разрешение за пребиваване в градовете дори са третирани още по-зле като са лишени от защита на работното място и от привилегиите, които имат работниците притежаващи подобно разрешение. И понеже днес може да са тук, а утре да ги няма, те не придобиват никакви умения за определен вид работа.

Затрудненията, които срещат вътрешните мигранти подчертават нуждата  то реформа на въведената система за необходимост от разрешение за пребиваване в определено населено място. Няколко области и градове вече я премахнаха, без това да е довело до катастрофални последици. Би било добре и останалите да последват техния пример.

Накрая, Китай трябва да помисли сериозно върху своите корупционни проблеми. Личните връзки остават от ключово значение за напредване в кариерата. Наскоро мигриралите от вътрешността на страната и завършилите образователна степен във второкласните университети изобщо нямат такива връзки. Ако те продължават да виждат как децата на висшите правителствени ръководители успяват безпроблемно, тяхното недоволство ще нараства.

Способността на недоволните млади – в частност младите завършили университет – да използват социалните мрежи за да се самоорганизират беше мощно демонстрирана наскоро в Тунис, Египет и в останалите страни от Африка и Близкия изток. Миналият месец все още беше възможно за египетското правителство да спре целия интернет трафик, а за китайските власти да блокира китайската дума за „Египет”в китайския еквивалент на Туитър Сина. Но в социална мрежа, каквато е банката, регулираните винаги остават една стъпка напред пред регулиращите. Подобно закриване ще бъде изключително трудно за постигане в бъдеще.

Ако китайските официални власти не канализират бързо обществения гняв и не пресекат потенциалните източници на недоволство, те неминуемо ще бъдат изправени пред бунтове с искания за свалянето им – бунтове много по-всеобхватни и по-решителни от студентските протести на площад Тянанмън през 1989 година, които те успяха да потушат.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет, Бъркли.