Битката за Бахрейн

Барак Барфи*

Силното желание за промени, вдъхновило революциите в Тунис и Египет, сега застигна и Бахрейн. Но случващото се в Манама се различава от масовите протести, които събориха дългогодишните авторитарни управления в Северна Африка. Въпреки, че с действията си управляващото религиозно малцинство, заедно с напълно преданите на монархията сили за сигурност, сериозно намалиха възможността за мирна смяна на режима.

Докато Тунис и Египет са сравнително хомогенни държави – мюсюлманите сунити съставляват повече от 90% от населението там – сунитите в Бахрейн, които всъщност представляват кралското семейство и политическия и икономически елит на страната, са не повече от една трета от жителите на страната. Останалата част са шиити. Всяка от тези групи има различни, да не кажа коренно противоположни, интереси.

Шиитите искат политически реформи, които да отразяват техния статус на мнозинство. Малцинството сунити обаче, иска такива социо-икономически промени, които да съхранят статуквото. И докато протестиращите в Египет намериха общ език в настояването за свалянето на президента Хосни Мубарак, бахрейнците едва ли ще успеят да постигнат съгласие по съдържанието на лозунгите.

Управляващата фамилия Ал-Халифа едва ли ще отстъпи властта си доброволно. За да се съхрани, режимът не може да разчита само на външни сили за сигурност, предани единствено на кралското семейство. Привлечени от Йордания, Пакистан и Йемен, те едва ли ще бъдат съгласни да бият и убиват протестиращи, защото знаят, че всяка смяна на върха е поражение не само за управляващата фамилия Ал-Халифа, но е също така поражение за самите тях.

Всъщност силите за сигурност на Бахрейн вече проявиха жестокост при атаките срещу протестиращите, убивайки шестима. Но имайки предвид балансът на силите в обществото и случилото се на Перления площад в Манама кръвопролитие, е малко вероятно сцените от Кайро, където протестиращите застанаха рамо до рамо с войниците и се качваха по танковете, да бъдат повторени в Бахрейн.

Нещо повече, докато в Египет, една исторически стабилна страна, бяха достатъчни осемнайсет дни хаос, за да се убедят военните, че редът може да бъде възстановен само чрез изгонването на Мубарак, бахрейнците имат доста повече опит със социални бунтове, отколкото имат египтяните и тунизийците. Политическата нестабилност се е превърнала в начин на живот в Бахрейн. От вълненията през 20-те, последвани от административни реформи, до работническите протести през 50-те, страната е привикнала с това. В резултат на това е почти невъзможно противопоставянето да хвърли в паника управляващите и е още по-малко вероятно да бъдат убедени, че кралят трябва да абдикира, за да спаси страната.

Законодателните органи и тяхната роля в тези три страни също се различават. В Тунис и Египет авторитарните режими не позволяват възникването на пространство за политически дебат и изразяване на различно мнение. Когато се разбра, че властта на Мубарак се изплъзва от ръцете му и е застрашена от неговите противници нямаше кой да я поеме, защото опозиционните партии се оказаха дезорганизирани, с малко политически опит и с много слаба подкрепа в обществото. Тези партии не можеха да формулират някаква единна позиция и да направят конкретни предложения. Вместо това, те заеха твърдолинейни позиции, оставяйки Мубарак да търси решения за излизане от безизходицата.

Но тук в Бахрейн положението е различно. Опозиционните партии са активни от десетилетия и имат важно място в законодателния орган. Водещите опозиционни групи като Ал-Уифак, притежават 18 места в четиридесет местния парламент. При разговорите с опозицията, монархията ще има пред себе си опитни политици, готови на дълги преговори. И при широката подкрепа от своите избиратели, Ал-Уифак може да спомогне много за намаляване на напрежението.

Крал Хамад има много други възможности на разположение. Понеже гражданите имат толкова много поводи за оплакване, той може да направи доста, за да ги успокои. Той може да удовлетвори шиитските оплаквания, че са дискриминирани като им предложи повече позиции в правителството. Той може да обещае да инвестира държавни средства в техните западнали общности. Той може да успокои шиитите и сунитите като им построи домове. Той може да умиротвори двете фракции като сложи край на политиката по натурализиране, даваща право на гражданство на сунити родени извън страната, което руши шиитското мнозинство. И накрая той може да освободи министър-председателят Халифа бин Салман ал Халифа, който изтощи голяма част от двете общности по време на 40-годишното си управление.

Накратко, управниците на Бахрейн имат много ходове, а международния отговор на бунтовете както изглежда ще подсили още режима. Бахрейн е преди всичко ключов американски съюзник и е приютил Пети флот на американските военоморски сили, който патрулира в Персийския залив и държи Иран под напрежение. Докато Съединените щати държат юздите на силите за сигурност на бахрейнското правителство, е очевидно, че няма да искат смяна на режима. Задържането на военоморска база ще бъде техен основен приоритет и в края на краищата ще бъде в основата на отговора им на ситуацията в Бахрейн.

От Саудитска Арабия също може да се очаква да направи всичко по силите си, за да предотврати падането на ал Халифа. Бахрейн е най-лоялното кралство в региона и саудитците се страхуват, че шиитските бунтове могат да се разпространят към източните региони на страната, където шиитското малцинство подклажда опозиционни настроение доста отдавна. От години саудитците подкрепят режима в Бахрейн като му дават безплатен петрол и пълнят бюджета. Когато бунтовете избухнаха, Саудитска Арабия веднага изпрати военни сили за подсилване на не добре въоръжените сили на Бахрейн.

Промяната ще се отрази добре на Близкия изток. Но тъй като в Бахрейн има твърде много социални напрежения, режимът е готов да прибегне до брутално насилие, за да смачка всеки бунт, а международната общност е готова да обърне поглед,  то протестиращите в Манама трябва да се подготвят за поражение.

*Барак БАрфи е изследовател към Фондация „Нова Америка”.