петък, 28 април 2017 г.

За независимостта на централните банки

Бари Айхенгрийн и Беатрис Уедър*

Балансовите отчети на централните банки по света будят нарастващо безпокойство – най-вече сред управляващите финансовите дела на държавите. Когато Швейцарската национална банка (ШНБ) се отказа от фиксирания курс на франка към еврото миналия месец, причинявайки по този начин значителното поскъпване от 20% на франка, изглеждаше че това е действие продиктувано от страх за стабилността на банката, ако продължи изкупуването на евро и други чуждестранни валути.

По същия начин, критиците на решението за стартиране на програма за количествени улеснения в еврозоната, се притесняват, че Европейската централна банка (ЕЦБ) е изложена на сериозен риск заради дълговите книжа на южните страни членки на еврозоната. Това подтикна съвета на директорите на ЕЦБ да остави отговорността по изкупуването на 80% от тези дългови книжа в ръцете на правителствата и централните банки на отделните страни.

В същото време в Съединените щати защитниците на строгия контрол на Федералния резерв отново надигнаха глава. Подтикнати от значителния ръст на активите и пасивите на Фед, републиканците внесоха законопроект в двете камари на Конгреса задължаващ Фед да разкрива повече информация за своите монетарни и финансови операции.

Но трябва ли наистина централните банки да се тревожат толкова много за печалбите и загубите си? Разбира се, че не трябва!

Естествено централните банкери, както и останалите банкери, не обичат загубите. Но централните банки не са като другите банки. Това е бизнес не ориентиран до такава степен към печалбите. Всъщност те са по-скоро агенции за осигуряване на обществено благо. Първата им задача е да се справят с инфлацията. Втората им задача е да подкрепят растежа на икономиката. Третата задача е да осигуряват финансова стабилност. И четвъртата, най-важна, задача е да поддържат платежния баланс чрез подходящите монетарни политики.

Трябва да се отбележи обаче, че централните банки имат ограничен инструментариум за реализиране на тези задачи.  Това означава, че постигането на тези четири приоритета е ограничено от политиката.

Всъщност ясното разбиране на техните задачи често подтиква централните банки да трупат дългове, което е цената за избягването на дефлацията или за избягването на прекаленото поскъпване на валутите на съответните страни. Чилийската, Чешката и Израелската централни банки например, функционират с отрицателна капиталова адекватност за дълги периоди, без това да застрашава оперативността им.

Причината да няма нежелани последствия е, че централната банка може просто да помоли правителството да я рефинансира като прехвърли загубите в националната пощенска служба например. Всички са щастливи когато трансферният поток поеме в друга посока.

Но ролята на централната банка не е да бъде на печалба, особено когато тази печалба е за сметка на други, по-важни неща.

Всичко това прави трудно разгадаването на аргументацията зад действията на ШНБ. Рязкото поскъпване на швейцарския франк поставя под риск швейцарската икономика и може да доведе до дефлация и рецесия. Рискът от натрупване на загуби от страна на ШНБ, имайки предвид огромния й резерв в евро, сега, когато ЕЦБ стартира програмата си за количествени облекчения, е много по-голям. И затова ръководството на ШНБ няма оправдание за пренебрегването на задачите по осигуряването на ценовата и финансовата стабилност.

Мотивите на ШНБ, както изглежда, са изцяло политически. Миналата година ШНБ беше въвлечена в продължителен дебат относно свикването на референдум за „златния резерв”, при успех на който ШНБ щеше да бъде задължена да увеличи златните си резерви до 20% като едновременно с това щяха да бъдат ограничени възможностите й да определя монетарните политики. Една от причините за инициативата беше необходимостта от защита на банката от натрупване на загуби. Тази цел допадна особено много на кантоните, отделните административни единици на Швейцарската конфедерация, които много разчитат на трансферите от страна на ШНБ за запълване на бюджетите си.

Инициативата за златния резерв беше отхвърлена, но политическият дебат донесе много разочарования. През януари, с ускоряването на обезценката на еврото, този дебат се разгоря отново. Страховете бяха, че загубите на ШНБ могат да ядосат кантоналните управи до степен заплашваща независимостта на централната банка.
Независимо дали е така или не, политизирането на проблема показа опасността от отклоняването на вниманието на ШНБ от основните й задачи по осигуряване на икономическа и финансова стабилност. Очевидното решение не беше отказът от фиксирания курс на франка и еврото, а промяна на механизмите за финансиране на отделните кантони.

На загрижените за прекалената независимост на ШНБ може да бъде зададен един същностен въпрос: За какво е тази независимост, ако не да пренебрегне мнението на твърдящите, че централната банка не е достатъчно ориентирана към печалби?
Подобни критики се прокрадват и към ЕЦБ, заради плановете за изкупуване на правителствени дългове чрез програмата за количествени облекчения. Задачата на ЕЦБ е да се избегне дефлацията, а не да предпази своите акционери от загуби. 

Съотношението 80/20, означаващо че централните банки на отделните страни ще изкупуват 80% от емитирания правителствен дълг, а останалите 20% ще се изкупуват от ЕЦБ, може и да направи програмата за количествени облекчения привлекателна за Германия, но ще хвърли сянка на съмнение върху единната монетарна политика на еврозоната. В ситуация, в която ЕЦб трябва да направи „всичко необходимо”, за да се справи с дефлацията, това е ненужно усложнение.

Централните банкери са тихо ухажвани когато правят печалби и са шумно критикувани когато трупат загуби. Те трябва обаче да проявят здрав разум и да пренебрегнат и критиките, и ухажванията. Особено сега, когато управляващите финансовите дела на държавите по света имат далеч по-важни проблеми за разрешаване.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.


Беатрис Уедър ди Мауро е професор по икономика в университета на Майнц.

Няма коментари:

Публикуване на коментар