петък, 14 април 2017 г.

Данък Робин Худ?

Ангъс Дийтън*

Международната помощ за развитие се основава на принципа на Робин Худ: вземи от богатия и дай на бедния. Националните агенции за развитие, мултилатералните организации и НПО-тата понастоящем прехвърлят повече от 135 млрд. долара годишно от богатите към бедните страни именно с тази идея.

Един по формален израз на принципа на Робин Худ е „космополитен приоритет”, етично правило, което подсказва, че трябва да мислим за всеки човек в света с една и съща мяра, без значение къде живее и да съсредоточим помощта там където е най-необходима. Имащите по-малко са с предимство пред онези, които имат повече. Тази философия безусловно и безпогрешно насочва помощта за икономическо развитие, за здравеопазване и за хуманитарни нужди.

От своя страна космополитният приоритет е осъзнат. Хората в бедните страни имат нужди, които са по-неотложни, а ценовите равнища са много по-ниски в бедните страни, затова доларът или еврото са два или три пъти по-скъпи отколкото у дома. Разходите у дома не само са по-скъпи, но и отиват у вече успелите (поне в сравнение с глобалните стандарти), и така допринасят по-малко.

Мислих дълго по този въпрос и се опитах да меря глобалната бедност в продължение на години, и това насочване винаги е било широко използвано и прието. Но наскоро разбрах, че не съм съвсем сигурен в това. Два факта и два принципа представляват проблем.

Без съмнение бяха направени огромни крачки за намаляване на глобалната бедност, Много повече чрез растеж и глобализация, отколкото чрез чуждестранна помощ. Броят на бедните хора е паднал през последните 40 години от почти 2 млрд. до по-малко от 1 млрд. – едно изумително постижение, имайки предвид увеличението на световното население и дълготрайното забавяне на глобалния икономически растеж, особено от 2008 насам.

Макар впечатляващо и много положително, намаляването на бедността не е безплатно. Глобализацията спасила толкова много хора в бедните страни, навреди на някои хора в богатите страни, понеже фабриките и работните места мигрираха към страни с по-евтин труд. Това може и да изглежда етически приемлива цена за плащане, тъй като онези, които губят вече са много по-богати (и по-здрави) от онези, които извличат ползи.

Една трайна причина за дискомфорта е, че онези от нас, които си правим подобни изводи не са точно хората, които да определят загубите. Както мнозина от академичните среди и от индустрията за развитие, аз съм сред най-големите печеливши от глобализацията – онези, които са способни да продават услугите си на пазари по-големи и по-богати от тези на родителите си, са малцина.

 Глобализацията не е толкова зашеметяваща за онези, които не просто не жънат ползите от нея, но и страдат от влиянието й. Отдавна знаем, че по-слабо образованите и с по-ниски доходи американци, например, извличат нищожни икономически ползи вече четири десетилетия, и че дъното на американския трудов пазар може да е брутално неблагоприятна среда. Но колко силно тези американци страдат от глобалзиацията? По-добре ли са от азиатците, които работят понастоящем във фабриките, които преди са се намирали в родният им град?

Най-вероятно са. Но няколко милиона американци – черни, бели и испанци – днес живеят в домакинства с доход на глава от населението по-малко от 2 долара на ден, по същество  същият стандарт, който Световната банка използва за определяне на границата на бедността в Индия или Африка. Намирането на подслон в Съединените щати при този доход е толкова трудно, че двудоларовия дневен доход е почти сигурно по-лош в Съединените щати, от двудоларовия дневен доход в Индия или Африка.

Отвъд това, превъзнасяното равенство на възможностите в Америка е поставено на карта. Градовете и населените места, които загубиха своите фабрики при глобализацията също така загубиха данъчните си приходи и разбраха, че е трудно да поддържат качествени училища – пътят за бягство на следващото поколение. Елитните училища привличат богатите, които могат да платят таксите им и лишават малцинствата от възможността да променят вековната си дискриминация. Но това без съмнение поражда и негодувание сред бялата работническа класа, чиито деца осъзнават, че нямат място в този възхитителен нов свят.

Съвместната ми разработка заедно с Ан Кейс разкрива още сигнали за катастрофа. Документирали сме възходяща линия на „смърт от отчаяние” сред белите неиспанци – самоубийства, злоупотреба с алкохол и свръхдоза от изписани и нелегални субстанции. Общите равнища на смъртност в Съединените щати през 2015 са по-високи от тези през 2014, а очакванията за живота намаляват.

Можем да спорим за измерването на материалните стандарти на живот, дали инфлацията е преувеличена и ръстът в жизнения стандарт подценен, или дали училищата са наистина толкова зле навсякъде. Но смъртността е трудно да бъде обяснена. В този смисъл не е толкова ясно дали голямата нищета е на другия край на света.

Гражданството идва с пакет от права и отговорности, които не споделяме с хора в други страни. Затова „космополитната” част от етичния дневен ред пренебрегва всички особени задължения, които имаме към собствените си граждани.

Можем да мислим за тези права и отговорности като вид взаимен застрахователен договор. Отказваме да толерираме определен вид неравенство за собствените си съграждани и всеки от нас има отговорността да помага – а и право да очаква помощ – пред лицето на общата заплаха. Тези отговорности не отменят или не правят недействителни отговорностите ни към страдащите по света, но те означават, че ако съдим само по материалните нужди, рискуваме да пропуснем важни фактори.

Когато гражданите вярват, че елитът е по-загрижен за онези отвъд океана, отколкото за тези от другата страна на влаковата линия, взаимната застраховка става невалидна, ние се разделяме на фракции и онези останали под чертата се разгневяват и разочароват от политиците, които не са им помогнали в нужда. Може и да не сме съгласни с лекарството, което те търсят, но не трябва да пренебрегваме техните истински призиви за опасност, както и нашите.


*Ангъс Дийтън е професор по икономика и международни отношения в Princeton University’s Woodrow Wilson School of Public and International Affairs и носител на Нобелова награда за икономика за 2015.

Няма коментари:

Публикуване на коментар