петък, 21 април 2017 г.

Назад към 60-те

Бари Айхенгрийн*

Надигналото се недоволство срещу инфлационните ефекти от американската монетарна политика добива застрашителни размери, въпреки че все още те едва се долавят в Съединените щати. Бързо растящите нови икономики водят ожесточена борба да не бъдат изместени от изливащите се капиталови потоци. Бележити политически функционери, изпаднали в отчаяние пред възможните последици от нефункциониращата монетарна система, неотдавна започнаха да споменават за възможно връщане към златния стандарт.

Тук не става дума за 2011, а за 1964 година. Това означава, че вече сме го преживявали.
През 1964 съществуваха бързорастящите икономики на Европа, настигащи Съединените щати, което беше невъзможно според Федералния резерв. В резултат на безразсъдната експанзионистична политика на Америка, казваха от Фед, страната се оказа залята от външно финансиране. Съединените щати станаха „износител на инфлация”.

Официалните власти в Америка твърдяха обратното, че входящите финансови потоци са отражение на недоразвитите европейски капиталови пазари. Инфлационният проблем на Европа е вторичен резултат от нежеланието на централните банки на европейските държави да затегнат по-агресивно политиката си и от колебливостта им да оставят валутите да поскъпнат, дало отражение на дългосрочния им план за експортно ориентиран растеж.
Всичко е преходно, както биха се изразили французите.

Това което всъщност биха казали французите от времето на генерал Шарл Де Гол е, че трябва да се откажем от декретните пари за сметка на златния стандарт. В такъв случай Съединените щати е трябвало да затегнат финансовата дисциплина. Но французите никога не успаха да обяснят как точно може да стане възстановяването на златния стандарт, или как това е трябвало да се преведе в цени и икономическа стабилност, като имаме предвид нестабилността на борсовите цени на златото и катастрофалните последици от златния стандарт  - не само във Франция – през 30-те.

С други думи, дебатът е бил също толкова объркващ и объркан, колкото е и днес. Единственият положителен ефект е бил стартът на усилията за реформи на международната финансова система. Затова сега, когато френското правителство – пак ли те! – пое ангажимент да постави проблемите на международната финансова система в центъра на своето председателство на Г-20 през 2011 година, това връща лошите спомени от 60-те.

Тогава, международните монетаристи се фокусираха върху създаването на нова форма на международен валутен резерв, което всъщност представляват специалните права на тираж на Международния валутен фонд. Идеята е била чрез въпросните специални права на тираж, МВФ да може да подпомага развиващите се икономики, правещи опит да натрупат резерви, като алтернатива на резервите си в долари. Съединените щати нямаше да могат повече да финансират дефицита си безпроблемно. Американският диктат вероятно щеше да бъде преодолян, ако не беше гладът за ликвидност на световната икономика.

Тези усилия се провалиха напълно. Специалните права на тираж никога не станаха атрактивна алтернатива на долара, само скромно допълваха долара и останалите национални валутни единици в международна употреба. Понеже не приеха МВФ да стане световна централна банка, членовете на фонда поставиха непреодолими препятствия пред създаването на специалните права на тираж. Пазарът на деноминирани в специални права на тираж финансови инструменти просто не успя да се развие, като по този начин ограничи действието им само в рамките на централните банки.

Следващият етап от преговорите през 60-те, беше фокусиран върху усилията обменните курсове да се направят по-гъвкави. В резултат от тези усилия – отговор на постоянно трупащите се търговски излишъци в Германия и Италия и трупащият се търговски дефицит в Съединените щати – вниманието към преговорите за специалните права на тираж нарасна много и те се проточиха до 1968 година.

Но, докато някои страни се наслаждаваха на близо две десетилетия експортно ориентиран растеж като резултат от поевтиняването на валутите им спрямо долара, имаше и сериозна съпротива срещу успеха. Докато МВФ, в свой широкоразпространен доклад за движението на валутните курсове от средата на 70-те години, подкрепи принципите за по-голяма гъвкавост, фондът не успя да предложи нови идеи за придвижване на страните в тази посока и да аргументира добре необходимостта от санкции срещу страните, които се възпротивиха. Международните дисбаланси продължиха да нарастват докато системата не се срина през 1971-73 година.

Френското правителство наскоро представи част от плановете си за реформи за 2011 година, потвърждавайки категорично, противно на по-ранните спекулации по темата, че специалните права на тираж няма да бъдат във фокуса на вниманието и няма да играят водеща роля в техните усилия. Дори нещо повече, администрацията на президента Саркози ще разработи механизми за прокарване на промени в международната валутна система, в които доларът, еврото и реминби да играят водеща роля в световен мащаб.

Това е стъпка напред, защото показва че уроците на историята са научени. Но французите не демонстрират готовност за налагане на санкции срещу страните с перманентни търговски излишъци, които не се отказват от контрола върху курсовете на валутите си. Липсата на подобни санкции спомогна за провала на Бретънуудската система и продължава да бъде наша основна слабост в настоящата ситуация – неслучайно представяна като Бретън Уудс 2.

Без санкции, които да контролират световните дисбаланси, френската стъпка напред ще се окаже стъпка към пропастта. Някъде във въздуха между двата ръба на пропастта, не е най-доброто място, където световната икономика трябва да бъде.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет „Бъркли”.

Няма коментари:

Публикуване на коментар