четвъртък, 26 ноември 2015 г.

Светът на Хелмут Шмид

Франк Валтер Щайнмайер*

Германия загуби един от гигантите си миналата седмица, когато бившият канцлер Хелмут Шмид почина на достолепната възраст от 96 години. Шмид беше военен министър на страната от 1969 до 1972, финансов министър от 1972 до 1974 и федерален канцлер от 1974 до 1982. Настоящите дни може и да ни изглеждат особено бурни, но годините на управлението на Шмид бяха всичко друго, но не и спокойни.

Неговите бяха времето на Остполитик-ата и усилената дипломация, на първата глобална петролна криза, на икономическата рецесия, стагфлацията и връщането на Европа към масовата безработица. Неговото поколение се изправи срещу бича на вътрешния тероризъм и бе очевидец на революцията в Иран, на съветската инвазия в Афганистан и на възхода на Солидарност в Полша. Шмид ще бъде запомнен като безспорен прагматик, но преди всичко като талантлив управляващ в кризисни времена.

Той доказа своята отлична преценка и лидерски качества от самото начало, когато като кмет на Хамбург се изправи срещу голямото наводнение от 1962, опустошило града. Шмид препотвърди своя образ на прагматик с последователното изразяване на своя скептицизъм към големите проекти и дългосрочните визии, без да отрича дълбоката си вяра, че има морални основи зад неговите политически цели. Затова никак не е изненадващо, че Карл Попър, с неговия прагматичен и базиран на ценностите подход, беше любимият му философ.

Но има и много други неща изграждащи възгледите на Шмид за света. Като син на най-големия пристанищен град в Германия, той беше отявлен интернационалист, безкрайно любопитен какво лежи отвъд нашите граници. Като студент на Попър и носейки със себе си спомените и белезите на катастрофата от нацистките години, той искаше да проумее всички аспекти както на неговия живот, така и на силата и уязвимостта на нашето отворено общество.

Шмид разбираше, че практичният политик трябва да се захваща със събитията още докато не са се развили и да ги управлява колкото се може по-умело. Но той също така разбираше инстинктивно, че всекидневните случки се оформят от могъщи тенденции и сили: стратегическото съревнование между Изтока и Запада, разгръщащата се международна финансова система във времена на глобална взаимозависимост и последиците от деколонизацията. Той беше един от първите в Германия забелязал възхода на Китай и обърна внимание на възвръщането на водещата роля на Азия на световната сцена.

За Шмид дълбокият анализ беше необходимо условие за всяко политическо действие. Той особено ненавиждаше емоционалния подход във външната политика. Не търпеше глупаците изобщо. И неизменно действаше според собствените си убеждения.

Заедно с френския президент Валери Жискар Д’Естен, той помогна за създаването на Групата на седемте за координиране на международните икономически политики и изигра лидерската роля на първата среща на върха на Г-7 в Рамбуийе през 1975. През същата година седна на една маса с източногерманския лидер Ерих Хонекер в Хелзинки по време на подписването на „Заключителния документ” на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа – голям пробив за политиката на активна дипломация и за отварянето на затворените общества на СССР и Варшавския договор.

Отношенията на Шмид с американския президент Джими Картър бяха трудни, както мнозина са отбелязвали. Все пак Шмид винаги е бил твърд защитник на близките трансатлантически връзки, които той определяше като необходими за германската сигурност и външна политика. Всъщност неговата инициатива за париране на разгръщането от страна на Съветите на ядрени ракети със среден радиус на действие СС-20, план разкрит от него в реч през 1979, беше мотивирана най-вече от притесненията за потенциално разделяне на Европа и нейният съюзник – Съединените щати.

Принципният ангажимент на Шмид с т.нар. „двустранно споразумение” с НАТО от 1979, съгласно което ядрените ракети със среден радиус на действие рано или късно ще бъдат изтеглени от Европа, раздразни много негови съпартийци. Но то е продиктувано от внимателен и трезв прочит на разгръщащия се стратегически пейзаж.

Накрая, Шмид беше истински европеец. Той живя във време на катаклизми, породени от разгръщащия се екстремистки национализъм в Германия. Той си остана скептичен към понятието за необратимия прогрес. Промяната към по-добро може да се случи само чрез практически действия, не чрез неделни проповеди.

По този начин европейската интеграция трябваше да бъде изградена чрез реални политики и институции, а не чрез укази. И така той и Жискар създадоха Европейския съвет (съставен от главите на европейските правителства), който днес играе първостепенна роля в институционалното устройство на ЕС. Те тласнаха напред идеята за монетарната интеграция, която даде плодове поколение по-късно. Та въплътиха френско-германските обвързаности в една обединена, мирна Европа, с глобално влияние, но само ако действа единно и с усещане за своята значимост.

Шмид остана ментор на германския народ за десетилетия след като напусна активната политика. Международните кризи, глобалния ред и бъдещето на Европа останаха негов основен ангажимент и той беше наясно с отговорността на своята страна при решаването и оформянето на всяка една от тях.

Мисленето му имаше здрави нормативни основи, а с проницателния си поглед върху света той възприе подход към външната политика основан на смирението и стратегическото търпение. Това е рядка комбинация от моралност и упоритост, която е неговото наследство като външнополитически мислител и практик. Ще постъпим правилно, ако запазим неговите приоритети и неговите принципи на водещо място в мисленето си, особено сега, когато него вече го няма сред нас.


*Франк Валтер Щайнмайер е външен министър на Германия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар