Последен шанс за Европа?

Харолд Джеймс*

Европейският съюз е изправен пред наистина ужасяващ брой кризи. След продължителната криза на еврото и на националните дългове, поляризирала и радикализирала континента, създавайки дълбока пропаст между севера и юга, пристигането на хиляди и хиляди бежанци насъска Изтока (и Обединеното кралство) срещу Запада. Като прибавим към това и многобройните други разделения и противопоставяния, се оказа, че разпадът на ЕС изглежда е по-възможен от всякога.

Помислете за голямото разнообразие от енергийни политики в различните страни членки на ЕС, като се започне с несъвместимата структура на енергийните цени, което противоречи на идеята за общ вътрешен пазар. Страните също така вземат несъвместими решения, правейки по този начин много трудно интегрирането на националните енергийни мрежи.

Например, докато Франция получава по-голяма част от електричеството си от ядрена енергия, Германия се втурна да затваря ядрените си мощности след катастрофата в ядрената централа във Фукушима през 2011. Днес Германия, заедно с Испания, се фокусира основно върху възобновяемите източници като вятър и слънце, но все пак остава силно зависима от фосилните горива, в които няма вятър или слънце.

В същото време, предизвикателството към сигурността отправено от Русия нараства постепенно от 2008 и стана особено сериозно след миналогодишното анексиране на Крим и нахлуването в части от Източна Украйна. Продължаващите боеве и неразрешените териториални спорове предизвикаха ново чувство за неотложност на дискусиите за европейската енергийна политика и особено зависимостта й от вноса на енергия.

Русия участва пряко и в още едно предизвикателство за европейската сигурност и стабилност: кризата в Сирия, която доведе до притока на стотици хиляди бежанци в Европа. Бежанската криза отчасти е причинена от неуспеха на европейската външна политика да предпази Северна Африка и Близкия изток от изпадането в хаос. Но руските атаки срещу групировките биещи се с режима на сирийския президент Башар ал Асад, засилват нестабилността в обширни територии на страната, предизвиквайки все по-голямо отчаяние сред хората и желание да търсят убежище в Европа.

Като че ли тези предизвикателства не са достатъчни, та ЕС беше поразен от фундаменталния проблем за своята демократична легитимност. Екстремистките идеологии печелят територии, а сепаратистките движения се активизират наново.

През първата половина на тази година, гърците сякаш се изправиха срещу Европа. Подобна драма днес се разиграва и в Португалия, където лява коалиция включва политици дълбоко враждебни към Европа, а президентът настойчиво подчертава, че предишното център-дясно правителство може да спечели подкрепа като наблегне на ангажиментите на страната към Европа. Испания скоро може да бъде поставена пред същата дилема.

Простичко казано, Европа е претоварена от кризи – претоварване, между впрочем, за което мнозина твърдят, че пречи на Европа да отговори ефективно на новите предизвикателства, пред които се изправя. Годините на травма, според тази гледна точка, изсмукват енергията на нейните лидери, нужна за изработването на ефективни решения и политическия капитал нужен за спечелване на подкрепа за тези решения. Именно затова отговорът на бежанската криза толкова много убягва.

Но ЕС беше изграден върху очакванията за криза. Жан Моне, един от бащите основатели на ЕС, постоянно се връщаше към мисълта, че неотложността на ситуацията тласка напред интеграцията. Както веднъж отбелязва, „Европа ще бъде съграждана в кризи и ще бъде сбор от решенията на тези кризи”.

Но сега проблемите задвижващи подобни кризи, би казал някой, трябва да са достатъчно малки, за да бъдат управляеми. Една твърде голяма криза – или пък твърде много кризи наведнъж – заплашват да задавят капацитета на ЕС за отговор, което да доведе в края на краищата до провал на проекта. В Хамлет, Клавдий съзерцава задълбочаващия се душевен смут на Офелия, отбелязвайки, че „Когато скръбта те завладее, тя не идва незабелязано, а на батальони”. Накрая, разбира се, Офелия полудява и се удавя от мъка.

Но Клавдий, един тираничен убиец, не е точно извор на политическа мъдрост. Всъщност едновременното разрешаване на многопосочни кризи може да ги направи по-лесни за разрешаване, чрез нарастващ обхват на търговските споразумения. В ЕС, където съревноваващите се интереси често пречат на ефективния отговор на кризите, този подход може да се окаже ключът към прогреса. Без да се засяга националния суверенитет, ЕС би се превърнал в арена на преговаряне на взаимно изгодни компромиси.

Например, Германия отказва да се съгласи с облекчаване на дълга на южноевропейските страни, което доведе до продължаване на бедите им. Днес обаче тя има достатъчен стимул да направи повече, като пожъне бърз успех от разрешаването на бежанската криза в ЕС. По същия начин военната интеграция може да засили значително стратегическата ефективност и да намали разходите, особено за страните с по-големи военни бюджети.

Една от формите на този подход вече е използвана в преговорите за международната търговия. Макар да бе трудно да се постигне голям пробив, се стигна до компромис удовлетворяващ всички участници.

Европа се нуждае от възстановяване на духа от 1989, когато придвижването на огромен брой хора през границите – първоначално през Унгарско-Австрийската граница – стимулира реформите и доведе до отвореност, вместо до обратното. По време на вълната от революции, протестиращите искаха свобода на изразяването, според стремежите на Европа и на техните собствени страни. Закостенялостта на бившия режим бе в основата на легитимността на новия.

През 2015, така както и през 1989, европейските национални държави се нуждаят от повече застраховки срещу външния натиск и стратегическите шокове, което не може да се осигури от една национална държава. И днес, както и тогава, само ЕС може да се погрижи за това.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.