Образователният балон в Америка

Мохамед Ел-Ериан*

Една от основните цели на всяко правителство е да предоставя основни публични блага. Но ако не пипа внимателно, преследването на стратегическите социални цели може да има злополучни икономически и финансови последици, понякога водещи дори до системен разпад, който да навреди не само на самите цели.

Именно това се случи преди десетилетие в Съединените щати, при опита притежанието на собствен дом да се разпространи масово. Това се случва напоследък и в Китай, като се следва инициативата за разширяване на базата на участие на фондовите пазари. И би могло да се случи отново в Съединените щати, този път в резултат на опита да се разшири достъпа до финансиране за висшето образование.

В първия случай правителството на Съединените щати пламенно подкрепи усилията да се направят ипотеките по-подходящи и достъпни, в това число със създаването на всякакви видове „екзотични” средства. Подходът проработи, но в редки случаи добре. Надигащата се вълна от лесно достъпни кредити тласна цените на имотите силно нагоре, а огромното желание на банките да дават заеми доведе до там много хора да си купят домове, които не можеха да си позволят. Спукването на последвалия балон – основна причина за глобалната финансова криза от 2008 – почти докара световната икономика до многогодишна депресия.

В случая с Китай, правителството се надява, че по-широкото участие на фондовите борси – постигнато чрез усилията за подкрепа на цените на активите и насърчаване на кредитирането за инвестиции – би направило гражданите по-отворени за про-пазарни реформи. Този подход се оказа твърде ефективен, което предизвика надуването на балон. Днес правителството се опитва да преодолее риска от хаотично увеличение на кредитирането, което би увредило китайската икономика и би предизвикало много непредвидими последици за останалия свят.

Американските усилия за разширяване на достъпа до студентски заеми – една като цяло добра инициатива, целяща да позволи на повече хора да добият по-висока образователна степен – носи подобни рискове. За късмет все още има възможност да се направи нещо по този въпрос.

Никой не се съмнява, че инвестициите в образование са жизненоважни. Безброй изследвания показват голямата възвращаемост за индивидите и обществата. По-високата степен на образование подобрява цялостното икономическо благосъстояние и просперитет, понижава пенсионните тежести и повишава социалната мобилност и удовлетвореност. Нивото на безработицата при завършилите колеж в Съединените щати, около 2,5%, е приблизително една-трета от нивото на онези без диплома за висше образование.

Това, което политиците трябва да решат е как да инвестират в образование, така че да максимизират тези ползи без да създават нови рискове. Именно тук Съединените щати рискуват да се провалят.

През последните десет години комбинацията от високи такси за образование, повече записани студенти и по-голямо разчитане на заеми доведе до почти тройно увеличение на неуредените студентски дългове. Днес те се равняват на над 1,2 млрд. долара, повече от 60% от които се държат от най-долната четвърт от домакинствата (тези с нетен доход по-малък от 8500 долара годишно).

Днес, всеки седем от десет колежани завършват с дългове, като общият размер надминава дълговете от кредитни карти и заемите за покупка на автомобили взети заедно. Нещо повече, студентските заеми съставляват 45% от федерално притежаваните финансови активи.

И за да станат нещата по-лоши, възвращаемостта от инвестициите в образование пада, понеже икономиката расте бавно и се променя бързо, което затруднява някои завършили да си осигурят заетост според техните знания и умения. Университетите често бавно адаптират своите учебни планове към нуждите на икономиката, а новите технологии и бизнес модели усилват ефекта от феномена „победителят взема всичко”.

Ако възвращаемостта от инвестициите в образование продължи да пада, обслужването на студентските заеми ще продължи да избутва други потребителски и инвестиционни разходи, особено имайки предвид факта, че студентските заеми имат значително предимство в капиталовата структура. При този сценарий рисковете от неплатежоспособност и неизпълнение ще нарастват, заедно с финансовата несигурност  и общата нестабилност, като всичко това ще изостри „трифекта” на неравенството (доход, богатство и възможности).

Добрата новина е, че, макар около 10% от кредитираните да срещат затруднения с изплащането на дълга, макроикономическата и финансова повратна точка остава далеч. Но това не е повод за самодоволство. То просто дава време за съгласуване на усилията за въвеждане на мерки, които ще смекчат деструктивните тенденции, произхождащи от студентските заеми.

Първо и най-вече американските политици трябва да поемат пълната отговорност за икономическото управление, като не просто подпомагат растежа, но също така предотвратят свиването на дългосрочния потенциал за растеж. След продължителната зависимост от неконвенционалната монетарна политика, Конгресът на Съединените щати трябва да възприеме по-цялостен подход, с мерки целящи подобряването на уменията на работниците  преоборудването им, модернизиране на учебните планове и въвеждане на променящите се технологии по-ефективно в икономиката. Необходимо е също така нарастване на инфраструктурните инвестиции, подобряване на корпоративните данъчни политки и осъвремененяване на бюджетния подход.

От своя стана универститетите – които се облагодетелстваха значително от широкия достъп достудентско кредитиране – ще трябва да обуздаят своите разходи, като в същото време трябва да предлагат пряка финансова помощ набирана чрез дарителство.  Някои университети вече предприеха „не заемни” политики. Финансовите нужди на студентите са посрещнати чрез грантови схеми за финансиране предлагани от университетите и други донори. Не всички университети трябва да вървят по този път – пък и повечето не могат, понеже им липсват достатъчно дарения, за да покрият разходите си. Но все пак е необходимо цялостно придвижване в посока на недългово финансиране на висшето образование.

Трябва да бъдат направени усилия да се поощрят домакинствата да спестяват повече за образование и колко по-скоро стане това, толкова по-добре. Отпускането на студентски заеми трябва да стане по-прозрачно, което ще позволи на кандидатстващите да вземат отговорно решение, като евтините двугодишни общински колежи служат за твърда основа преди преминаването към традиционното колежанско образование. Много може да бъде направено също така за разширяването на схемите за погасяване на задължения базирани на дохода.

Нито една от тези мерки няма да бъде лесна за постигане. Но ако въвеждането им продължи да се забавя и да не се съобразява с реалностите, предизвикателствата ще стават все по-трудни за преодоляване. Колкото повече се увеличава дългова тежест на кредитополучателите, толкова повече се ограничава тяхната финансова гъвкавост и се намалява продуктивния им принос към икономиката, а политическото ударение ще се поставя все повече не върху смекчаването на бъдещите рискове, ами върху намаляване на задлъжнялостта директно чрез опрощаване и отписване на задължения. Това ще повдигне трънливия въпрос за несправедливото и неравно третиране и без съмнение ще има обратен ефект изразяващ се в намаляването на достъпа до образование.

*Мохамед Ел-Ериан е главен икономически съветник на Алианц груп и член на нейната Международна изпълнителна комисия. Председател е на Съвета за глобално развитие към президента на Съединените щати Барак Обама. Преди това е бил изпълнителен директор и главен инвестиционен съветник на PIMCO. Определен е за един от 100-те глобални мислители на 2009, 2010, 2011 и 2012 на списание „Форин полиси”.