понеделник, 30 ноември 2015 г.

Новият залез на Запада

Робърт Скиделски*

Терористичното клане в Париж е още едно остро напомняне за буреносните облаци надвиснали над 21-ви век и мъждукащата вече надежда за Европа и Запада, която падането на комунизма ни даде. Имайки предвид опасностите изникващи в наши дни, си струва да обмислим с какво сме ги предизвикали.

Макар пророчеството да се оказа измамно, една изходна точка на съгласие трябваше да занижи очакванията. Както показа проучване на Ипсос: „Автоматичното допускане на по-добро бъдеще за следващото поколение на Запад се изпари”.

През 1918 Освалд Шпенглер публикува книгата си „Залезът на Запада”. Днес думата „залез” е табу. Нашите политици я замениха с по-предпочитаната „предизвикателства”, а икономистите ни говорят за „траен застой”. Езикът се променя, но вярата, че Западната цивилизация живее с време на кредит (и пари на кредит) си е все същата.

Защо трябва да е така? Конвенционалната истина смята това просто за реакция на влошаващият се стандарт на живот. Но все по-налагаща се причина, която упорито се просмука в общественото съзнание, е, че Западът се провали, следвайки разпада на Съветския съюз, в опита си да установи сигурна международна среда за обезсмъртяване на своите ценности и начин на живот.

Най-показателният пример за този провал е изригването на ислямския тероризъм. Сам по себе си тероризмът едва ли е екзистенциална заплаха. Катастрофалното е разпадът на държавните структури в много страни, от които терористите идват. В ислямския свят живеят 1,6 млрд. души или 23% от световното население. Преди стотици години това е бил един от най-мирните региони, днес той е един от най-размирните. Това не е „пренебрежимата” неприятност, която Франсис Фукуяма си представяше в своя манифест „Краят на историята” от 1989. През огромният поток бежанци, безредието в Близкия изток удари сърцето на Европа.

Това движение на хора не може да се нарече „сблъсъкът на цивилизациите”, предвиден от Самюел Хънтингтън. По-тривиалната истина е, че няма стабилни наследници на покойните Отоманска, Британска и Френска империи, призвани да опазват мира в Ислямския свят. Това е предимно, макар не напълно, грешка на европейските колониалисти, които, в предсмъртните си гърчове, създадоха изкуствени държави, назрели за разпад.

Американският им наследник едва ли ще свърши по-добре. Наскоро гледах филма „Войната на Чарли Уилсън”, който разказва за това как Съединените щати въоръжават Муджахидините за битката им срещу Съветите в Афганистан. В края на филма, когато някогашните клиенти се превръщат в талибани, Уилсън, американски политик, който им носи парите, казва следното: „Спечелихме голяма победа, но в края на краищата загубихме”.

Тази „загуба” е свързващата нишка минаваща през американската военна намеса от Виетнамската война насам. Американското военно разгръщане, дали директно или чрез въоръжаване на опозиционни групи, разби местните управленски структури и като следствие от това страните потънаха в хаос.

Малко вероятно е политиката на Съединените щати да отразява влиянието на някакъв идеален възглед за света, в който го спасява от диктаторите и в същото време създава демокрации. По-скоро вярата в идеалния изход е необходим мит за прикриване на неохотата за постоянно използване на сила, но достатъчно интелигентен за постигане на желания резултат.

Колкото повече военна техника притежават свръхсилите, толкова повече отслабва волята за използването й, с което отслабва и ефективната й сила. И след време тя спира да всява страх и да сдържа.

Именно заради това Робърт Кейгън изказва неоконсервативния възглед през 2003, че „Американците са от Марс, а европейците са от Венера”, предлагащ подвеждащ изход. Вярно е, че ЕС поема по по-пацифистки път на развитие от Съединените щати. Това е слабото място на полудържавните образувания, с почти неохранявани граници, където хуманитарната реторика маскира липсата на характер. Но американското разпиляно, непостоянно и предимно неефективно военно разгръщане на сили е твърде далеч от „марсианския” характер.

Залезът на Запада е съпоставим с възхода на Изтока, особено на Китай. (Трудно е да се каже дали Русия е във възход или в упадък, но каквото и да е, то е обезпокоително). Приспособяването на възхождащите сили към разлагаща се международна система рядко е по мирен път. Може би върховното западно и китайско държавническо изкуство ще предотврати голяма война, но гледайки историята, това би бил по-скоро бонус.

Нарастващата крехкост на международния политически ред отслабва глобалните икономически перспективи. Свидетели сме на най-слабото възстановяване от най-големия икономически спад в историята. Причините за това са комплексни, но част от обяснението трябва да се търси в слабото съживяване на международната търговия. В миналото търговската експанзия беше основният двигател на растежа в света. Но тя сега изостава зад възстановяването на производителността (което от своя страна е умерено), понеже типът глобален политически ред, гостоприемен към глобализацията, изчезва.

Един от симптомите за това е неуспехът да бъдат приключени 14-годишните търговски преговори от Доха. Търговските и монетарни споразумения все още действат, но те все повече приемат формата на регионални и двустранни сделки, а не на многостранни споразумения, което обслужва едни по-широки геополитически цели. Воденото от Съединените щати Транстихоокеанско партньорство (ТТП) например, е насочено срещу Китай, а новият китайски Път на коприната е реакция на изключването на страната от подписаното от 12 страни ТТП.

Може би тези регионални сделки ще бъдат стъпка към по-разширена свободна търговия. Но се съмнявам в това. Един свят разделен на политически блокове ще стане и свят на търговски блокове, поддържан от протекционизъм и валутни манипулации.

И все пак, във време когато търговските отношения стават все по-политизирани, нашите лидери продължават да ни убеждават в нуждата да се справим с „предизвикателствата на глобализацията” и в незначителността на проблема с намаляването на разходите чрез автоматизация. В двата случая политиците се опитват да наложат адаптацията върху непреклонното население, което жадува за сигурност. Тази стратегия не просто води до отчаяние, тя е илюзорна, затова изглежда очевидно, че ако искаме планетата да остане обитаема, надпреварата за икономически растеж трябва да се превърне в надпревара за качество на живот.

Накратко, ние сме далеч от целта си да развием надежден сбор от правила и политики, които да ни водят към едно по-сигурно бъдеще. Затова не бива да ни учудва фактът, че населението на Запад гледа към бъдещето с лошо предчувствие.

*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.

Няма коментари:

Публикуване на коментар