Завръщането на геополитиката в Европа

Йошка Фишер*

С руската военна намеса и анексирането на Крим, както и с последвалата война в източна Украйна, президентът Владимир Путин даде ясно да се разбере, че няма намерение да уважава неприкосновеността на границите и върховенството на международните правни норми. Време е европейците да се разделят с пожелателното мислене за континенталния ред, основан на върховенството на закона. Светът, за съжаление, не е такъв. Той е далеч по-суров и в него властва силата.

Руската военна намеса в Сирия и европейската бежанска криза са доказателство за това. Европа трябва да разбере, че ако не се погрижи за своите геополитически интереси, рано или късно кризите в съседните й региони ще почукат на нейната врата.

За разлика от Съединените щати, Европа не е изолиран остров отделен от океани. Тя е западният край на гигантския евразийски масив. Източна Европа, Близкият изток и Северна Африка са непосредствени съседи, а това нестабилно съседство представлява най-големият риск пред сигурността на Европа в 21-ви век.

Как Европа ще постигне съгласие с една Русия, която отново експлоатира политики на велика сила и прави почти същите грешки, каквито правеше Съветският съюз, разчитал на подобни авторитарни методи в опита си да уравновеси амбициите си на военна супер сила с реалността на една посредствено развита и слабо модернизирана икономика?

Русия е съсед на Европа, което означава че мирното съжителство е от съществено значение. В същото време руските геополитически амбиции правят страната постоянна заплаха за сигурността на Европа. Поради тази причина силните трансатлантически връзки остават крайно необходими за Европа, както и съживяването на нейните собствени възпиращи способности.

В краткосрочен план отношенията с Русия вероятно ще бъдат доминирани от усилията да се сложи край на войната в източна Украйна, да се защити територията на НАТО на изток и да се предотврати възможността за разширяване на кризата на югозапад и към Балканите. Отвъд настоящата криза обаче, се появяват далеч по-фундаментални предизвикателства.

Европа понастоящем гради отношения лице в лице с Китай – раждащата се световна сила на 21-ви век – базирана на нереалистичен и противоречив микс от изразяване на тревога за човешките права и за корпоративните печалби. Тук също Европа трябва да покаже по-голяма чувствителност към геополитическите рискове и своя собствен интерес.

Китай, намираща се на източния край на Евразия, планира да отвори отново континенталния път на коприната през Централна Азия и Русия в посока Европа. Прагматичното обяснение на този гигантски стратегически проект (и инвестиция в размер от около 3 трлн. долара) е нуждата от развиване на западен Китай, който все още извлича малко ползи от икономическия успех на крайбрежните региони. В действителност обаче, проектът е от първостепенна важност мислен в категориите на геополитиката. Китай, една сухоземна сила, иска да отправи предизвикателство към потенциала на икономическото и политическото влияние на Съединените щати, една по същество морска сила, в Евразия.

По напълно практични причини китайският проект за пътя на коприната ще създаде стратегическа алтернатива на западните трансатлантически структури, като Русия или ще приеме ролята си на неизменен младши партньор, или рискува да бъде въвлечена в сериозен конфликт с Китай в Централна Азия. Но изборът между източна или западна ориентация не е в интерес на Европа. Точно обратното, подобен избор ще раздели Европа политически и икономически. Европа, която е далеч по-свързана с Америка в правно и икономическо отношение, се нуждае от трансатлантически гаранции за своята сигурност.

Именно поради тази причина, споразумявайки се с Русия, ЕС трябва да поеме курс към непоколебимо спазване на своите принципи, както и тези на НАТО. Но едновременно с това е нужно да поддържа добри взаимоотношения с Китай и да не блокира проекта за пътя на коприната. Затова споразумявайки се с Китай Европа трябва да бъде наясно със своите интереси, което ще изисква висока степен на съгласие.

В същото време бежанската криза освети първостепенното значение за Европа на Балканския полуостров (както и на Гърция), който е естествен мост към Близкия изток. Труция е дори още по-важна за европейските интереси от тази гледна точка. Европейските лидери пропиляха възможността за започване на разговори за присъединяване на Турция към ЕС, вярвайки че тясното обвързване ще направи от конфликта в Близкия изток европейски проблем. Както показва настоящият опит, при липсата на тясна обвързаност с Турция, европейското влияние в този регион, че и отвъд него – от Черно море до Централна Азия – е практически нулево.

Вътрешните развития в Турция при управлението на Реджеп Тайип Ердоган и възобновената милитаризация на кюрдския проблем прави политическия подход труден за реализация. Но Европа няма алтернативи (и не само заради бежанците). Повече от ясно е, че руското присъствие в Сирия и фактическият алианс на Кремъл с Иран за пореден път връща Турция към Европа и Запада, което означава, че има реален шанс за нов старт.

Въпреки това потенциалът за европейско влияние в Близкия изток остава слаб, а регионът в дългосрочен план ще си остане взривоопасен. Всъщност Европа трябва да избягва взимането на страна в конфликта между шиити и сунити или между Иран и Саудитска Арабия. Вместо това, европейският интерес ще бъде защитен най-добре като се поеме курс към стратегическа неопределеност.

Това обаче не важи за източното Средиземноморие. Всъщност целият средиземноморски регион, в това число стратегически разположеният бряг на Северна Африка, играе ключова роля в европейските изчисления за сигурността. Изборът тук е между вътрешното море и един регион на нестабилност и несигурност.

В този ред на мисли, политиката на ЕС към Африка трябва да загърби постколониалния си характер за сметка на преследване на собствения интерес на Европа. Приоритетите трябва да бъдат стабилизация на Северна Африка, предоставянето на хуманитарна помощ и дългосрочна подкрепа за политически, икономически и социален прогрес. По-близките връзки трябва да включват възможности за легална миграция в Европа.

Завръщането на геополитиката означава, че фунадаменталният избор, пред който е изправена Европа в 21-ви век ще бъде между самоопределение и външно влияние. По това как Европа ще преодолее тези проблеми ще се реши не само нейната съдба, но и тази на Запада.

*Йошка Фишер е бивш германски външен министър и вицеканцлер в периода 1998-2005 година, който е белязан от твърдата подкрепа на Германия за намесата на НАТО в Косово през 1999, последван от противопоставянето й на войната в Ирак. Фишер влиза в политиката след участието си в антиправителствените протести от 1960-те и 1970-те и играе ключова роля в основаването на Зелената партия в Германия, която ръководи почти две десетилетия.