четвъртък, 3 ноември 2016 г.

Завръщането на доларовия недостиг

Кармен Райнхарт*

Непосредствено след края на Втората световна война, в икономическия речник навлиза нова фраза: „доларов недостиг”. Европейските икономики трябваше да се справят с огромните щети от войната и огромен набор от препятствия пред усилията им да възстановят индустриалната си база. По това време Съединените щати са единственият доставчик на капитали за реконструкция. Затова, без достъп до американски долари, европейските икономики не биха могли да получат средствата необходими за увеличаване на износа си.

С ограничени, меко казано, резерви в твърда валута (американски долари или злато) под ръка, и нищожни перспективи за придобиване на долари чрез печалби от експорт, европейските икономики се опитват да съкратят дефицитите по текущите си сметки чрез ограничаване на вноса от други (предимно) европейски страни.  Очакванията са били, че ограничаването на вноса ще им позволи да натрупат достатъчно долари за привличане на капитали от Съединените щати.

Но понеже голяма част от страните практикуват същата тактика в среда, в която има голям набор от капиталови ограничения и официални валутни курсове вързани за американския долар, процъфтява черният пазар на валута. Курсовите разлики в този черен пазар (в сравнение с официалните курсове) в повечето европейски страни (и в Япония) отбелязват невиждани висини в началото на 1950-те, достигайки нива, които днес сме склонни да свързваме с „нестабилните” възникващи пазари.

Днес, седем десетилетия по-късно, въпреки общата глобална тенденция към политики на по-гъвкави валутни курсове и по-свободно движение на капитали през националните граници, „доларовият недостиг” отново изникна на повърхността. Всъщност, в много развиващи се страни единственият процъфтяващ пазар през последните две години и повече, е черният пазар на чужда валута.Черният валутен пазар, предимно в долари, се завърна.

В днешно време, източникът на доларов недостиг не е единствено нуждата от следконфликтна реконструкция (макар в някои случаи това също да е допринасящ фактор). По-скоро страните в Африка, Близкия изток, Централна Азия и Латинска Америка – най-вече Венецуела – бяха ударени силно от срива на цените на петрола и суровините след 2012.

След продължителното и впечатляващо „изобилие” на цените на суровините от началото на 2000-те, движено главно от китайския инвестиционен бум, много износители на суровини се оказаха на исторически за тях високи нива на резерви в чуждестранна валута. Тези ковчежета бяха държани главно в доларови активи, особено в американски съкровищни бонове. По време на годините на изобилие, избягването или желанието за валутно обезценяване вероятно бе най-голямото предизвикателство, пред което се изправяха централните банки.  В тази шеметна среда някои страни отидоха по-далеч и предприеха (отново) политика на обвързване на валутите си към долара.

За страните възприели по-гъвкави валутни курсове – Русия, Бразилия и Колумбия, както и много други – първоначалното обръщане на посоката на движение на цените на основните суровини бе съпроводено от вълна от валутни катастрофи, докато онези въвели по-неподвижни валутни курсове претърпяха резки валутни загуби. Понеже ценовият спад се оказа продължителен, през 2015 капиталовият контрол беше затегнат, а фиксираният валутен курс  приспособен или дори премахнат. Глобяването, заплашването или дори вкарването в затвора на неофициалните валутни търговци се оказа неуспешно действие.

Доларовият недостиг става остър в страни като Египет, Нигерия, Иран, Ангола, Узбекистан и Южен Судан, както и в много други. В Мианмар, където валутните курсове са уеднаквени през 2012, черният пазар на долари се възроди. Феноменът е много по-разпространен, сложен и многопластов, но ще бъде полезно да се съсредоточим върху по-екстремните случаи.

Търсенето на новинарски заглавия от 2000 до 2016, в които термините „доларов недостиг”, „черен пазар”, или „паралелни пазари” за чуждестранна валута, се срещат, показва че тревогите за доларов недостиг се  покачват значително след 2008, насред глобалната финансова криза. Увеличението обаче от 2014 насам е по-показателно.

Пускането на  плаващи валутни курсове не премахва напълно печалбите от курсови разлики на черния пазар в страни като Нигерия, където де факто доларовите порциони все още са широкоразпространени. В същото време обезценяването или обезстойностяването (което е доста по-драматично на черния пазар) не подсилва много износа, понеже една или няколко суровини – чиито цени остават подтиснати – доминират в търговския сектор на тези страни, а публичните и частните дългове са деноминирани в американски долари.

Далеч по-големия проблем е, че доларовият недостиг се превръща в хранителен недостиг в страни като Египет и Венецуела, както и в страни от Субсахарска Африка, които разчитат изключително много на  вноса на храни. Предвид свиването на вноса, водещо до недостиг, и галопиращо покачване на цените на черния пазар, най-уязвимият сегмент от населението е поставено под голям риск.

Планът Маршал, чрез своите щедри помощи, беше създаден да облекчи доларовия недостиг а следвоенна Европа. В днешни дни няма подобен видим еквивалент на хоризонта. При сегашното положение е много по-подходящо да очакваме вариация на 1980-те, като повече възникващи и развиващи се страни ще се надяват на програмите на МВФ.  Това обаче може да се окаже възможност за Китай да запълни догоре тази празнина.


*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система в Harvard University's Kennedy School of Government.

Няма коментари:

Публикуване на коментар