четвъртък, 17 ноември 2016 г.

Външнополитическите предизвикателства на Доналд Тръмп

Джоузеф Най*

По време на настоящата кампания избраният за президент на Съединените щати Доналд Тръмп постави под въпрос съюзите и институциите, които крепят либералния световен ред и предложи няколко особени политики. Може би най-важният въпрос повдигнат покрай неговата победа е дали продължителният период на глобализацията, който започна с края на Втората световна война, по същество е приключил.

Не съвсем. Дори и търговските споразумения като Транстихоокеанското партньорство и Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство да пропаднат и икономическата глобализация да се забави, технологията поддържа екологичната, политическата и социална глобализация под формата на климатични промени, трансграничен тероризъм и миграция – независимо дали на Тръмп му харесва или не. Световният ред е много повече от икономика и Съединените щати остават в основата му.

Американците често не разбират мястото си в света. Ние се люшкаме между триумфализма и упадъка. След като Съветите изстрелват Спутник през 1957, ние изпаднахме в отчаяние. През 1980-те ние си помислихме, че японците са десет крачки пред нас. Заради последиците от Голямата рецесия от 2008, много американци погрешно повярваха, че Китай е станала по-мощна от Съединените щати.

Въпреки реториката на Тръмп по време на кампанията, Съединените щати не са в упадък. Именно заради имиграцията те са единствената голяма развита страна, която не изпитва демографски срив от половин век. Нейната зависимост от внос на енергия намалява, а не се увеличава. Щатите са лидер в областта на технологиите (био, нано, информационни), които оформят този век, а университетите им са водещи в световните класации.

Във външнополитическия дневен ред на Тръмп ще възникнат много въпроси, но поне няколко от тях ще бъдат ключови и ще доминират, а именно великодържавните отношения с Китай и Русия, и хаосът в Близкия изток. Силният военен ангажимент на американците остава необходимост, но не е достатъчен, за да реши тези три проблема. Поддържането на военния баланс в Европа и Източна Азия е важен източник на американско влияние, но Тръмп е прав, че опитът да се контролира вътрешната политика при националистически настроеното население в Близкия изток е рецепта за провал.

Близкият изток ще претърпи сложен комплекс от преобразувания заради изкуствените следколониални граници. Религиозното сектантско съперничество и закъснялата модернизация е добре описано в докладите на ООН за човешкото развитие на арабите. Създаденият хаос през последните десетилетия ще продължи да подхранва радикалния джихадистки тероризъм. Европа остава нестабилна цели 25 години след Френската революция, а военните намеси от външни сили само влошават нещата.

Но дори и да бъде намален вносът на енергоресурси от Близкия изток, Съединените щати не могат да обърнат гръб на региона, имайки предвид интересите в Израел, неразпространението на ядрени оръжия и човешките права, както и много други проблеми. Гражданската война в Сирия е не просто хуманитарна катастрофа, тя освен това дестабилизира региона, а също така и Европа. Съединените щати не могат да пренебрегнат подобни обстоятелства, а политиката им трябва да бъде на сдържане, въздействайки върху изхода чрез подкрепа и подсилване на съюзниците си, а не опитвайки се да налага пряк военен контрол, което би било скъпо и непродуктивно.

И обратно, регионалният баланс на силите в Азия прави Съединените щати добре дошли там. Възходът на Китай разпали тревожността в Индия, Япония, Виетнам и други страни. Сдържането на глобалния възход на Китай е едно от най-големите външнополитически предизвикателства на този век, а двустъпковата паралелна стратегия на „приобщаване, но и подсигуряване” – с която Съединените щати поканиха Китай да се присъедини към либералния световен ред, докато в същото време потвърждаваха своите ангажименти за сигурност с Япония – си остава правилният подход.

За разлика отпреди век, когато надигаща се Германия (изненадала Британия през 1900) разпали страховете, помогнали за ускоряване на катастрофата от 1914, Китай не минава точно за завършена велика сила. Дори и китайската икономика да изпревари американската в абсолютни размери около 2030 или 2040, доходът на глава от населението там (по-добър измерител в една сложна икономика) ще стане доста по-нисък. Нещо повече, Китай няма да се изравни нито с американското военно влияние и „твърда сила”, нито с нейната привлекателна „мека сила”. Както Ли Куан Ю някога е казал, докато Съединените щати остават отворени и привлекателни за талантите по света, Китай може и да „се състезава за парите ви”, но няма да може да измести Съединените щати.

По тези причини Съединените щати не се нуждаят от политика на сдържане на Китай. Единствената страна, която може да сдържи Китай е самият Китай. При положение, че страната поддържа териториалните си конфликти със своите съседи, тя всъщност сдържа сама себе си. Съединените щати трябва да започнат икономически инициативи в Югоизточна Азия, да препотвърдят съюзите си с Япония и Корея и да продължат да подобряват отношенията си с Индия.

Накрая, да обърнем поглед към Русия, една страна в упадък, но с ядрен арсенал способен да разруши Съединените щати – а това все още е потенциална заплаха за Америка и за останалите. Русия, почти напълно зависеща от приходите си от своите енергийни ресурси, е една „еднокултурна икономика” с корумпирани институции и с непреодолими демографски и здравни проблеми. Намесата на президента Владимир Путин във вътрешните работи на своите съседи и в Близкия изток, както и кибератаките срещу Съединените щати и други страни, макар да правят Русия да изглежда отново велика, само влошава дългосрочните перспективи пред страната. В краткосрочен аспект страните в упадък често предприемат повече рискове и стават по-опасни – свидетелство за това е Австро-Унгарската империя от 1914.

Това създава една политическа дилема. От една страна е важно да има съпротива срещу путиновото предизвикателство за промяна на правилата на следвоенния либерален ред, забраняващ употребата на сила от държавите за заграбване на територия от своите съседи. В същото време Тръмп е прав да се избягва пълната изолация на страна, с която имаме взаимнопреплитащи се интереси що се отнася до ядрената сигурност, неразпространението на ядрено оръжие, антитероризма, Арктика и регионални проблеми като Иран и Афганистан. Финансовите и енергийните санкции са необходими за възпиране, но ние също така имаме реални интереси, които могат да  бъдат постигнати само чрез сделка с Русия. Никой няма полза от нова Студена война.

Съединените щати не са в упадък. Неотложните външнополитически задачи през Тръмп са да омекоти своята  реторика и да увери съюзниците и останалите страни, че Америка ще  продължи  да изпълнява ролята си в либералния световен ред.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

Няма коментари:

Публикуване на коментар