понеделник, 14 ноември 2016 г.

От колко точно Европа се нуждаят европейците?

Йошка Фишер*

В своето прощално слово пред Европейския парламент през 1995, тогавашният френски президент Франсоа Митеран, чието разклатено здраве е било видно за всички, отправя следните неизличими от паметта думи, за да характеризира най-големият бич за Европа: „Национализмът означава война!”

Национализмът и войната са белязали политическата кариера на Франсоа Митеран и той се позовава не само на ужасяващото минало – първата половина на 20-ти век, със своите две Световни войни, диктатури и Холокоста. Той разглежда национализма като най-голямата заплаха за бъдещето на европейски ред, демокрацията и сигурността.

Макар националистическа война да разпокъса Югославия на части преди години, малцина са тези слушали Митеран в Страсбург, които са могли да си представят, че 21 години по-късно, национализмът ще преживее такова възраждане в цяла Европа. А политиците националисти, които не крият целта си да разрушат европейското единство и мирна интеграция, сега печелят общи избори и референдуми.

Решението на Обединеното кралство от юни за напускане на ЕС, беляза моментната кулминационна точка за надигащия се национализъм, но може също така да се види ясно неговия възход в Унгария, Полша и Франция, където Марин льо Пен и нейната крайнодясна партия  Национален фронт набира сили за предстоящите следващата година президентски избори. Как се стигна до това, предвид опита от първа ръка на Европа с разрушителната сила на национализма през 20-ти век, довел до смъртта на милиони хора и опустошил целия континент?

На незапознатите ще напомня, че финансовата криза от 2008 и последвалата глобална рецесия са масово възприемани, и напълно справедливо, като огромен провал на част от „елита”. Анти-елитарните чувства продължават да рушат вътрешната европейска солидарност и взаимно доверие, а ЕС затъна в тресавище заради продължителния период на слаб растеж и висока безработица.

Из целия Запад общото усещане за упадък продължава да владее, заради изместване на глобалното богатство и власт към Азия. Съединените щати се затвориха геополитически, докато Русия възкреси своите великодържавни амбиции предизвиквайки западната хегемония и ценности. По света има нарастващо недоволство срещу глобализацията, дигитализацията и свободната търговия, съчетано с бавно придвижване към протекционизъм. Европейците, в частност, изглежда са забравили, че протекционизмът и национализмът са неразривно свързани – единият не може да съществува без другия.

Накрая, съществува всеобщ страх от неизвестното, като много страни повдигат въпроси свързани с притока на чужденци – независимо дали бежанци или мигранти – а вътрешните промени доведоха до нарастващо икономическо и политическо влияние на жените и малцинствата. Тези развития, съвпаднали с мащабните трансформации и разриви в Европа, започнали през 1989, породиха страхове, че основните политически партии и демократични институции не могат да се справят със ситуацията.

Както винаги, когато страхът се шири в Европа, хората търсят спасение в национализма, изолационизма, етническата чистота и носталгията – „добрите стари дни”, когато по общо мнение всичко в света е било наред. Националистическите лидери и техните поддръжници днес живеят в някаква „пост-емпирична” реалност, където истината и опитът нямат никакво значение.

Всичко това отразява дълбоките промени в това как европейците гледат на себе си. След две световни войни европейската интеграция е безалтернативна. Но споделеното разбиране, че единството носи мир, просперитет и демокрация бе отслабено във времето заради постоянните кризи и сега може да бъде напълно изгубено, ако не бъде подкрепено от прогресивно послание.

Абсурдно е да се мисли, че историческите европейски нации-държави са отговорът на глобализираните политически, икономически и технологични реалности на 21-ви век. Ако европейците вярват в това, тогава те трябва да платят цената на по-малкото интеграция, под формата на влошаващи се перспективи за развитие и нови зависимости. Най-важното глобално решение в този век няма да бъде взето демократично в Европа, а едностранно в Китай или някъде другаде.

Европейските езици и култури имат дълга история. Но, не бива да забравяме, националните държави са доста по-отскоро образувани, особено отвъд Западна Европа. Би било огромна грешка да мислим, че те представляват „краят на историята” на Европа. Точно обратното, ако моделът на нациите държави вземе връх над интеграцията, европейците ще платят висока цена още през този век. Как европейските страни ще навлязат в бъдещето е въпрос, на който може да бъде отговорено само колективно, а не на базата на индивидуално определяните национални интереси, както е ставало през 19-ти век.

Нещо повече, с Русия, Турция, Близкия изток и Африка наоколо, Европа живее сред трудни и предизвикателни съседи. Тя не се радва на американския лукс на сигурност гарантиран от географията. Напротив, нейната сигурност и просперитет трябва постоянно да бъде защитаван чрез политиката, което изисква съвместни усилия.

Централният въпрос за бъдещето на Европа е колко сила е нужна на ЕС, за да гарантира мира и сигурността на своите граждани. Това също е проблем, чието решение зависи единствено от колективното действие. Това, което вече е ясно е, че европейците ще имат нужда не просто от повече Европа, но също така и от различна и по-могъща Европа.

*Йошка Фишер е бивш германски външен министър и вицеканцлер в периода 1998-2005 година, който е белязан от твърдата подкрепа на Германия за намесата на НАТО в Косово през 1999, последван от противопоставянето й на войната в Ирак. Фишер влиза в политиката след участието си в анти-правителствените протести от 1960-те и 1970-те и играе ключова роля в основаването на Зелената партия в Германия, която ръководи почти две десетилетия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар