четвъртък, 10 ноември 2016 г.

Централните банки и отмъщението на политиците

Отмар Исинг*

Репутацията на централните банки винаги е имала възходи и спадове. От години, авторитетът на централните банки е почти безпрецедентно висок. Но днес промяната изглежда неизбежна, като независимостта на централните банки става ключов проблем.

Авторитетът на централните банки достига своя връх преди и след началото на този век, благодарение на т.нар. Голяма умереност. Ниската и стабилна инфлация, устойчивият растеж и високите нива на заетост карат мнозина да виждат в централните банки своего рода господари на вселената, способни – каквито бяха – да направляват икономиката  в полза на всички. Образът на председателя на Федералния резерв на Съединените щати на „Маестро” засили това усещане.

Глобалната финансова криза от 2008 в началото увеличи още авторитета на централните банки. С решителните си действия монетарните власти допринесоха много за предотвратяването на повторение на Голямата депресия. Те успяха, още веднъж, да се окичат със славата на спасители на световната икономика.

Но успехите на централните банки подхраниха свръхвисоки очаквания, което окуражи повечето политически стратези да прехвърлят голяма част от отговорността за макроикономическото управление на своите монетарни колеги. Тези „очаквани” и в този смисъл „оперативни” отговорности представляваха истински ограничения за монетарните политики.

С други думи добрият авторитет на централните банки сега изглежда е подложен на кръстосан огън. А „личната отговорност” – когато доверието в успеха на монетарните политики е съсредоточено върху личността оглавяваща институцията – означава, че авторитетът на отделните лидери също ще пострада.

Централните банки вече не могат просто да изоставят своите нови оперативни отговорности, особено онези засягащи финансовата стабилност, която, както категорично показа кризата от 2008, не може да бъде поддържана само с ценова стабилност. Точно обратното, период на ниски и стабилни лихви може дори да усили финансовата нестабилност, водеща до „ефекта на Мински”, когато стойността на активите внезапно се срива, повличайки надолу цялата система. Ограниченията на инфлационните цели сега са ни ясни и стратегията трябва да бъде изоставена.

Днес централните банки трябва да балансират нуждата от поддържане на ценова стабилност с отговорността си  - независимо дали има законов мандат за това – да намалят финансовата уязвимост. Това няма да е никак лесно, не само поради новите оперативни отговорности, стоварили се върху много от централните банки: за следене на благоразумието на макро и микро ниво.

Следенето на благоразумието на микро ниво, по-специално, съдържа риск от политически натиск, несъвместим с независимостта на централните банки, и несъгласие по отделните политики, всяка от които може да повлияе на поведението на финансовите посредници като ги стимулира да поемат по-голям риск. Те знаят, че следящият техните действия има мощни инструменти на разположение – например, той има възможност да намали разходите по заемите, като по този начин защитава банките (поне за малко) – и засилен интерес за защита на авторитета си. Но, имайки предвид свръхотговорността на централните банки, защитата може да отиде отвъд техните възможности.

Макар това да е глобален феномен, ЕЦБ е необичайно натоварена с отговорности. Като централна банка на 19-те държави членки образуващи Европейския монетарен съюз (ЕМС), ЕЦБ също има „допълнителни институционални отговорности”. Това става видимо през май 2010, когато ЕЦБ поема отговорността по покупката на правителствени дългови книжа от страните, които в противен случай биха се сблъскали със значителен ръст на дългосрочните лихви.

Тази намеса се оказа губеща и за двете страни за ЕЦБ. Тя бе в основата си движена от политиката: ЕЦБ пое отговорността за небрежността на политическите стратези, които не желаеха да изпълнят задълженията си. Но ако ЕЦБ се откаже да се намесва, финансовите пазари биха се изправили пред значителни затруднения, за които, с право или не, тя ще бъде обвинена.

От този момент нататък обаче, ЕЦБ поема политическата роля на гарант не само за оцеляването на еврото, но също така на продължаващото приобщаване на всяка страна членка на ЕМС. През 2012 президентът на ЕЦБ Марио Драги потвърди тази отговорност, обещавайки да направи „каквото е необходимо” за запазването на еврото. „И повярвайте ми”, заяви той, „това ще бъде остатъчно”.

Тази позиция накара мнозина да обвинят ЕЦБ в надхвърляне на мандата й и в нарушаване на европейските договори. Но Европейският съд и Германският конституционен съд отхвърлиха изцяло тези обвинения. Въпреки това, по-нататъшен съдебен процес засягащ неконвенционалните монетарни мерки на ЕЦБ може да бъде заведен.

На фона тази ситуация, вероятно няма да е изненадващо, че независимостта на централната банка – де юре или де факто – отново ще бъде подложена на дебат. Целта на независимостта на централната банка винаги е била да постави фокуса на внимание върху поддържането на ценова стабилност, без да й бъде оказван политически натиск. Макар този подход винаги да е бил изпълнен с противоречия, имайки предвид факта, че банката има значителен контрол върху икономиката чрез неизбрани технократи, предишните инфлационни епизоди подпомогнаха постигането на широко съгласие за предоставяне на независимост на централните банки.

Когато мандатът на централната банка надхвърли ценовата стабилност обаче, нейната независимост започва да изглежда все по- не на място в едно демократично общество. Това отчасти е вярно за ЕЦБ: колкото по-силно се усеща връзката между надхвърлянето на мандата на ЕЦБ и намесата на политиците, на толкова по-силни критики ще бъде подлагана независимостта й.

Провалът на избраните политици да действат адекватно – особено в някои страни от еврозоната – превърна централните банки в „единствения играч на терена”. А това представляваше по-скоро удар по престижа й, отколкото заплаха за независимостта й. Особено ЕЦБ е изправена пред нарастващ натиск срещу независимия й статут, независимо дали е успяла да „спаси” ЕМС. Въпреки това тя трябва да бъде доста силна, за да успее – по-силна отколкото би могла да понесе всяка една демокрация.


*Отмар Исинг е бивш главен икономист и член на борда на Европейската централна банка. Той е председател на Центъра за финансови изследвания в Goethe University, Frankfurt, и автор на книгата „Раждането на еврото”.

Няма коментари:

Публикуване на коментар