сряда, 2 ноември 2016 г.

Свършиха ли патроните за битката срещу рецесията?

Майкъл Боскин*

Икономическите прогнози за 2017 предвиждат продължаваща слабост на глобалната икономика, както и растеж под очаквания за повечето страни и региони. Очевидните икономически проблеми се свързват със затруднените европейски банки, изкривения китайски имотен пазар, политическата несигурност на Запада, исторически високите дългови равнища на частния и публични сектор – 225% от БВП според МВФ – и нежеланието на тежко задлъжнелите Гърция и Португалия да изпълняват програмите на МВФ.

Допълнителните глобални икономически рискове, такива като големия срив на петролните пазари, който би могъл да тласне цените нагоре, не са толкова очевидни и привличат по-малко внимание. Икономистите наричат подобни събития „шокове” просто защото идват неочаквано и могат да имат далеч простиращи се последици.

Безпрецедентните дългосрочни монетарни стимули и солидното покачване на тежестта на публичните дългове остави правителствата без възможности да се справят със следващия спад когато – не и ако – се появи. Следващата рецесия вероятно няма да е толкова лоша като последната, но напредналите икономики ще бъдат много по-добре подготвени за нея, ако претърпят постепенна нормализация на монетарната политика, както и фискална консолидация.

Що се отнася до монетарната политика, нивото на безработицата в Съединените щати, около 5%, е близо до това, което икономистите определят като пълна заетост, а Федералният резерв  се очаква да повиши лихвите отново през декември. Но Фед пристъпва много внимателно.

ЕЦБ най-вероятно ще разшири програмата си за изкупуване на активи, но това е повод да поставим под въпрос резултатите от политиката й на количествени улеснения, предвид факта, че безработицата в еврозоната все още е средно 10%, което е знак за доста голяма дупка в производителността. В същото време японската икономика продължава да куцука, като Японската централна банка сега „управлява кривата на доходността” в пореден опит да отлепи инфлацията и растежа от сегашните им ниски равнища.

Що се отнася до фискалната политика, по-голяма част от публичните финанси на напредналите икономики са в затруднение, понеже политиците не успяха да прокарат достатъчно структурни реформи в частта на предлагането с цел контрол върху ръста на пенсиите, не реформираха спъващите растежа данъци и не либерализираха пазара на труда. Тези провали във фискалната политика добавиха твърде много към дълговата тежест на централните банки, въпреки че растежът би могъл да се ускори с мерки за повишаване на производителността и предлагането.

Напоследък икономисти, които са доста влиятелни сред лявоориентираните политици, изглежда се надяват, че растежът, заетостта и доходите ще нараснат, ако политиците приемат идеята за огромни нови финансирани чрез дефицит разходи, за да създадат търсене на стоки и услуги. Те твърдят, че при толкова ниски разходи по заемите, дефицитното харчене е на практика безплатно и ние не трябва да се безпокоим за високите нива на дълга.

Но този аргумент пренебрегва обикновено голямата разлика между това, което икономистите предлагат и което политиците обещават, и това, което програмите за публични разходи в действителност имат възможност да реализират. Както президентът на ЕЦБ Марио Драги посочи, „Просто няма достатъчно публични инвестиции с високи нива на възвращаемост”. Правителствата би трябвало непременно да намалят данъците и да финансират инициативи, които минават строгата проверка „разходи-ползи”. Но новите разширени разходни програми обикновено не носят нито значителен, нито незабавен икономически подем.

За неизкушените ще кажа, че разходите в основни линии носят ползи в бъдещето, когато икономическите условия се очаква да бъдат по-добри. Както президентът Барак Обама, полагайки подпис под Закона за стимулите през 2009, в края на краищата призна, „лопатите все още не са готови”. По същият начин Япония опитва с правителствени разходи от десетилетия, без никакви признаци за успех в покачването на общия икономически растеж.

Разбира се, големият дефицит може да бъде благоприятен или дори желан по време на рецесия и война, или когато е използван за финансиране на продуктивни публични инвестиции. А при дълбок, продължителен спад, с нулеви или близки до нулевите лихви, един добре премерен, осезаем фискален отговор на теория може да помогне  в краткосрочен план. Но изследванията показват, че мултиплициращият ефект от правителствените разходи – когато те увеличават БВП с повече от самите разходи – намалява бързо след няколко тримесечия, а след това се обръща в обратна посока. Всъщност, мултиплициращият ефект може да се окаже негативен още по време на икономическа експанзия, когато централните банки поддържат нулеви лихви, а домакинствата очакват данъците да нараснат, когато това стане и с лихвите.

Понеже новите правителствени приходи могат да станат обект на контрапродуктивни политически заигравки, които водят до слаб икономически растеж, се приема друго предложение, а именно да се увеличат социалните разходи. Оставяйки настрана факта, че социалните разходи винаги са фискално неустойчиви в повечето страни (понеже са били предприети и разширени при по-добри икономически и демографски условия), могат ли те да вдигнат на крака икономиката?

Едно скорошно изследване отговаря на този сериозен въпрос. Според бившият главен икономист на президентската администрация на Обама Кристина Ромър и Дейвид Ромър от Калифорнийския университет, Бъркли, дори регулярното нарастване на социалните разходи води до стимулиране едва за няколко месеца, а ефектът не се  разпростира до заетостта. В изследването се прави извода, че ползите от социалните разходи са „далеч по-неустойчиви и много по-малки като цяло, отколкото ползите от промяната на данъчното облагане”.

В икономики, в които програмите за стимулиране са внимателно прегледани и могат да бъдат въведени бързо, всеки временен правителствен разход трябва да върви заедно с постепенна фискална консолидация, за да се минимизират икономическите рискове и дългосрочните вреди. Както показват историята и теорията, тази фискална консолидация трябва да се случи чрез намаляване на бъдещия ръст на разходите, особено що се отнася до социалните разходи. Икономическите стратези трябва да научат този урок, за да могат постепенно да се превъоръжат. В противен случай те ще останат без огнева сила, точно когато им е най-необходима.


*Майкъл Боскин е професор по икономика в Станфордския университет и член на Управителния борд на Институт „Хувър”. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Джордж Буш-старши от 1989 до 1993 година. Оглавява т.нар. Комисия „Боскин” за разкриване на грешките при официалното изчисление на инфлацията в Съединените щати.

Няма коментари:

Публикуване на коментар