сряда, 8 юли 2015 г.

Защо слабото оживление причинява големи катастрофи

Дж. Брадфорд Делонг*

Когато балонът започна да се раздува, той не беше от най-големите. От 2002 до 2006 делът на жилищното строителство в американската икономика нарасна с 1,2 процентни пункта от БВП повече от предходните стойности, преди да се свлече надолу и Съединените щати да навлязат в най-страшната икономическа криза от почти век насам. Според грубите ми изчисления свръх инвестирането в жилищния сектор през този период се равнява на 500 млрд. долара – по всички показатели нищожен дял от световната икономика във времена на катастрофа.

Щетите от това, обаче, са огромни. Икономиките на Европа и Северна Америка са приблизително 6% по-малки от това, което щяха да бъдат, ако нямаше криза. С други думи, приблизително малка част от свръх инвестициите е причина за почти 1,8 трлн. долара загуба на производство на година. Понеже дупката няма изгледи да бъде запълнена, а прогнозите за растежа и цените на активите са с обратен знак, смятам че общата загуба на продуктивност ще достигне почти 3 квадрилиона долара. За всеки долар свръх инвестиция на имотния пазар световната икономика ще претърпи загуба в размер на 6 хил. долара. Как е възможно това?

Важно е да отбележим, че не всички рецесии са толкова болезнени. Финансовите удари през 1987, 1991, 1997, 1998 и 2001 (когато бяха загубени 4 трлн. долара инвестиции след спукването на дотком балона) като цяло нанесоха сравнително малко щети на реалната икономика. Причината този път нещата да са различни, може да бъде открита в наскоро публикуваната книга на Оскар Джорда, Мориц Шуларик и Алън Тейлър. Големите кредитни експанзии, според авторите, могат до голяма степен да влошат ситуацията, причинена от спукването на балона на активите.

В исторически план, когато рецесията е причинена от спукване на балона на активите, неподхранван от кредитна експанзия, икономиката е грубо с 1-1,5% под равнищата, на които би била пет години след началото на икономическия спад. Когато обаче е налице кредитна експанзия, щетите са значително по-големи. Ако балонът е при цените на активите, икономическото представяне ще бъде с 4% под средното след пет години – и с повече от 9% под средното, когато балонът е при имотния пазар. При тези разкрития е ясно, че бедствието от началото на икономическата криза не е толкова по-голямо, в сравнение с други такива кризи.

За много икономисти рецесиите са неизбежна част от бизнес цикъла – неизбежен срив, малко като махмурлук, след всеки подем. Джон Мейнард Кейнс, обаче, отделя малко внимание  на този проблем. „Изключителна проява на недалновидност е този прекрасен изблик на продуктивна енергия да бъде прелюдия към обедняване и депресия”, пише Кейнс през 1931, след като след години на подем от 20-те насетне, се стига до Голямата депресия. „Обяснението е в настоящите загуби на бизнеси, в намаляването на производството и в неизбежната като следствие безработица, не и във високите нива на инвестиции, които се изляха едва след пролетта на 1929, а вследствие на спирането на тези инвестиции”.

Няколко години по-късно Кейнс предлага решение на проблема. В „Обща теория на заетостта, лихвата и парите”, той обяснява как подемът се създава, когато „инвестициите, които допринасят с, да кажем, 2% в условия на пълна заетост, са направени с очакване да допринесат 6%”. По време на рецесия обаче проблемът се задълбочава. Инвестиции, които в нормална ситуация биха допринесли с 2%, „се очаква да допринесат малко повече от нищо”.

Резултатът е самосбъдващото се пророчество на широкоразпространената безработица, всъщност пресушаваща инвестициите почти до нула. „Достигаме условия, при които има недостиг на жилища”, пише Кейнс, „но при които, въпреки това никой не може да си позволи да живее в жилището, което има”.

Решението му е просто. „Правилният лек за търговския цикъл няма да бъде открит в потискането на оживлението, което ще ни държи постоянно в една полу-рецесия, а в потискането на рецесията, което ще ни задържи в един полу-подем”. За Кейнс проблемът се корени в неуспехът да се стимулира кредитирането на икономиката. Финансовата реакция при спукването на балон и вълната от фалити тласка нормалните лихви към нула, въпреки че все още има много начини да се накарат хората да работят.

Днес ние разбираме, че пресъхналите кредитни канали могат да доведат до икономически спад. Има три общоприети решения на това. Първото е, разширяване на фискалните политики, при които правителството въвежда стимули в период на слабо частно инвестиране. Второто е поставянето на висока инфлационна цел, давайки възможност на централните банки да намерят решение на финансовите шокове. И третото е затягане на ограниченията за дълга и съотношението дълг към собствен капитал, особено на имотния пазар, за да се предотврати надуването на подхранван с кредити ценови балон. Към тези решения Кейнс прибавя и четвърто, познато ни днес като „Подходът на Грийнспан”, или използването на монетарната политика  за утвърждаване на достигнатите в пика на балона цени на активите.

За нещастие, в един свят, в който фискалните ограничения упражняват хипнотизиращо влияние върху политиците, за които 2% инфлация е достатъчна цел, политическите ни възможности са доста ограничени. И как, в края на краищата, сравнително слабото оживление може да доведе до огромна катастрофа.

*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.

Няма коментари:

Публикуване на коментар