петък, 3 юли 2015 г.

Докога ще страдаме от финансовите ограничения?

Хауърд Дейвис*

Съществуват няколко определения за финансово ограничение – а ограничаващите и ограничаваните разглеждат проблема по различен начин. Но това, което финансовото ограничение обикновено включва е запазването на по-ниски от нормалните пазарни нива на лихвите, положение облагодетелстващо вземащите заем и ощетяващо спестителите. Вземащите заем обикновено са правителствата, а в много нововъзникващи икономики държавата финансира разточителството си като плаща на спестовните банки смешно ниски лихви.

Но през последните седем години, откакто централните банки в развитите страни свалиха своите базисни лихви почти до нула, станахме свидетели на първата световна версия на финансово ограничение. Последното проучване направено от застрахователя Swiss Re, показва кой печели и кой губи от това и поставя под въпрос устойчивостта на политиките прокарвани от институции като Федералния резерв на Съединените щати, Европейската централна банка и Английската централна банка.

Тезите от доклада са, че докато официалните мотиви за ултра-губещата монетарна политика е защита от дефлация и подкрепа на икономическия растеж в период на слабо търсене, ниските лихвени равнища също така подпомагат правителствата да финансират своите дългове доста евтино. 

Нещо повече, ако добавим и осемте години агресивно количествено улеснение, започват да се открояват непредвидените последствия – видимо раздут балон на цените на активите, нарастващо икономическо неравенство (при което по-богатите инвеститори могат да извличат печалби за сметка на дребните спестители) и риск от повишаване на инфлацията в бъдеще.

Може и да не се окажем прави за последното, но първите две вече са факт. Много страни понастоящем страдат от свръхнадценен пазар на имотите и акциите. В Съединените щати индексът S&P 500 от 2009 следва плътно разширяването на паричната маса от страна на Фед. В резултат на това съотношението цени/заплати, отразяващо инвеститорското въодушевление по отношение на пазара на активи, днес е доста по-голямо спрямо историческите средни стойности.

Нещо повече, според доклада на Swiss Re, „монетарната политика и покупките на активи от централните банки увеличиха икономическото неравенство чрез инфлация на цените на активите”. Най-богатия 1% от американските домакинства се радват на 50% увеличение на своето финансово благосъстояние, докато 90% от домакинствата добавиха само 12% към своето. Най-бедните 20% вероятно не са добавили нищо.

Не е изненадващо, че централните банки не обичат този аргумент. Председателят на Фед Джанет Йелън подчертава, че годините на нулеви лихви и количествени улеснения не са замислени за улесняване на финансирането на дефицита на американското правителство. Тя твърди, че фокусирайки се върху цените на активите се пренебрегва ролята – от полза за всички групи доходи – на монетарната политика на Фед за поддържане на растежа и по този начин за избягване на заплахата от пълномащабна депресия.

Но централните банки признават, че техните политики водят до изкривяване на финансовите пазари. Например, институционалните инвеститори, особено застрахователните компании и пенсионните фондове, пострадаха доста лошо. Те са основните държатели на държавногарантирани книжа с фиксирани лихви, а възвращаемостта им от инвестициите падна рязко. По този начин падна и възвращаемостта, която те могат да предложат на своите инвеститори и на пенсионерите. Следователно е логично хората да започнат да отделят още повече, за да могат да си гарантират дохода след пенсиониране.

Това само по себе си може да има тягостен ефект върху икономиката, отчасти компенсирайки монетарните стимули. Всъщност, това е може би една от причините защо силно експанзионистичните политики прокарвани от Фед и останалите централни банки успяват толкова дълго да генерират растеж.

Другите изкривявания се дължат на неразумните регулации въведени като реакция на глобалната финансова криза. Налагането на по-високи капиталови изисквания върху рисковите инвестиции тласна финансовите институции към покупката на правителствен дълг, което пък означава, че разполагат с по-малко пари за доходоносни инвестиции. Повечето страни не усещат възстановяването на инвестициите до предкризисните им равнища.

Според този анализ връщането към „нормални” лихвени равнища няма да се случи толкова скоро. Алтернативата е продължаващо финансово регулиране и съпътстващите ги ниски нива на инвестициите, нарастващо икономическо и социално напрежение и появата на цяло поколение бедни пенсионери. Както тероризиращите града „Баби от Ада” на Монти Пайтън, утрешните възрастни ще надигнат глас.

Но можем ли да очакваме старото нормално положение – положителни дългосрочни лихви върху правителствените дългови книжа – да се върне? Вероятно е неразумно инвеститорите да се надяват на положителни лихви върху спестяванията в бъдеще. Но може би трябва да се надяваме централните банки и правителствата да защитят нашите спестявания с положителна възвращаемост само в замяна на поемането на някакъв риск.

Една от причините е, че инвестициите може би няма да достигнат своите предишни равнища. Ако една икономика на услугите просто има по-малка необходимост от скъп основен капитал, защо да трябва да очакваме да се върнем към дните, в които бизнес инвестициите държаха огромен дял от тях?

Освен това, свръх спестяванията може би са нещо повече от обичаен цикличен феномен. Отделните хора би трябвало да ценят по-високо бъдещото потребление, в пенсия, от настоящото потребление, което е обратното на традиционното отношение. Започваме да ценим факта, че в нашите най-продуктивни години трябва да работим по-здраво, понеже годините ни в пенсия ще бъдат повече и ще бъдем по-здрави, и че паричната помощ от нашето правителство и работодатели ще бъде далеч по-малко щедра, отколкото е била. С други думи – логично е днес да спестяваме повече.

В дългосрочен план, такъв смел нов свят може да се окаже не толкова непоносимо място. Но преходът от тук до там ще бъде голямо предизвикателство за финансовите фирми, било то банки, инвестиционни фондове или застрахователи. Видовете продукти, които последните предлагат на своите клиенти ще се нуждаят от промяна, а смесицата от активи, в които те инвестират също ще бъде различна. Въпросът за регулаторите е дали, в отговор на финансовата криза, те създават погрешните стимули, които работят срещу възстановяването на сектора на дългосрочните частни инвестиции.

*Хауърд Дейвис е първият председател на Данъчната служба на Обединеното кралство (1997-2003), бивш подуправител на Английската централна банка, бивш директор на Лондонското училище за икономика (2003-2011), генерален директор на Конфедерацията на британската индустрия и автор на книгата „Бъдещето на банкирането: възходът и падението на централното банкиране”.

Няма коментари:

Публикуване на коментар