понеделник, 6 юли 2015 г.

Защо опитът за спасяване на Гърция се провали

Кенет  Рогоф*

Както болезнено показва гръцката криза, програмите за структурни реформи имащи за цел увеличение на дългосрочната дългова стабилност сработват само ако страната може да ги контролира. Ключовият проблем в Гърция е несъгласието й да реформира пенсионната си система по подходящ начин – но това е само най-пресният пример за несъгласие. В действителност кредиторите отдавна започнаха да наливат значително повече пари в Гърция, отколкото тя можеше да си позволи да върне, макар че няма как да разберем това от публикациите в световната преса. Когато доверието и в двете страни се е изпарило, постигането на окончателна сделка се оказва невъзможно.

Гръцкото членство в Европейския съюз даде на нейните кредитори значителни възможности за отпускане на кредити, но не достатъчно, за да променят основните фискални параметри. Гърция си остава силно суверенна страна, а не подчинен регион. „Тройката” кредитори – МВФ, ЕЦБ и ЕК – не се зарадва особено на свърхзадлъжняването на Гърция, което не се оказа проблем за Общинския финансов фонд за подпомагане спасил Ню Йорк, когато градът беше изправен на ръба на фалита в средата на 90-те.

Най-добрите програми за структурни реформи са онези, при които правителствата на страните длъжници предлагат промени в политиките, а МВФ само дава препоръки и осигурява политическа подкрепа за изпълнението им. Налагането им отвън просто се оказва неефективен подход. За да се прокарат реформите гръцкото правителството и избирателите трябва да са убедени в ползите им.

Това, че страна трябва сама да изготви план за реформи, не подлежи на съмнение. Нестабилните взаимоотношение между МВФ и Украйна не са отскоро. През 2013 екип на МВФ написа безпристрастен доклад за дейността на организацията в страната. Заключенията от него накратко бяха, че неуспехът на правителството да стартира реформите е пълен и изразяват убеждението, че изготвената програма няма да работи.

Ако правителството е неспособно на или нежелаещо да направи необходимите съкращения, се казва в доклада, най-добрата опция е парите да се отпуснат едва когато се осъществят реформите, както се случва и сега в Гърция. За нещастие, този подход  се доказа като неработещ при преодоляването на проблемите в страната. Условията на структурните реформи често нарушават баланса между съревноваващите се местни партии, за добро или лошо. Ако вътре в страната няма воля за прокарване на реформи, доверието в тях бързо ще бъде подкопано.

Левицата отдавна гледа на програмите за структурни реформи с дълбоко подозрение, обвинявайки международните кредитори като МВФ и Световната банка, че са станали бастион на неолибералните пазарни фундаменталисти. Има някои основания за подобна критика, но в основата си тя е пресилена.

Вярно е, че структурните реформи често изискват политики като гъвкавост на трудовия пазар. Но не бива да правим грешката да разглеждаме подобна намеса само в черни и бели цветове. Да съсипеш трудовия пазар, изключвайки от него младите работници (както стана в по-голямата част от южна Европа, в това число Италия и в някаква степен във Франция) е много различно от това да улесниш уволнението на всички работници. Да санираш пенсионната система не е равно на това да я направиш по-силна. Да опростиш и да направиш по-справедлива данъчната система не означава да увеличиш всички данъци.

От известно време противниците на структурните реформи са изправени пред много по-сложни проблеми – най-вече проблемът причинен от дефлацията, при нулеви лихви, определени от централните банки. Ако структурните реформи водят до намаляване на всички заплати и цени, може да се окаже трудно в краткосрочен план да се справим с намалението на съвкупното търсене. Но подобни критики могат да бъдат отправени при всяка друга смяна на политиката: ако тя просто е зле замислена, неизбежно ще бъде и контрапродуктивна. Истината е, че за да се придвижи напред, на Европа ще е нужно постигане на по-добра производителност на труда.

Гръцките уроци и уроците от други програми за предотвратяване на фалит, са отрезвяващи. Ако програмите за предотвратяване на платежоспособност изискват мащабни промени в икономическата структура на страната, в социалния и политическия модел, най-добрият план за действие би бил отписване на частните дългове, а не изливането на публични средства за покриването им. В случаи като гръцкият, настояванията на кредиторите за структурни реформи може би е най-добре да бъдат отправени навътре – особено към подобряване на финансовите регулации.

Огромното мнозинство от гърците искат да останат в ЕС. В един идеален свят, предлагането на финансова помощ в замяна на реформи може и да помогне в страна, която иска да се превърне в модерна европейска държава. Но имайки предвид затрудненията, Гърция е много далеч от това да направи необходимите промени за постигане на тази цел, затова може би е време да преосмислим изцяло подхода за преодоляване на кризата. На мястото на програмите, които увеличават дълговата тежест на страната, може би е по-разумно направо да се осигури хуманитарна помощ, независимо от това дали Гърция ще остане пълноправен член на еврозоната или не.


*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

Няма коментари:

Публикуване на коментар