Миражът за финансовата сингулярност

Робърт Шилър*

В новата им книга „Скоростно свиващата се алфа” Лари Суидроу и Андрю Бъркин описват една инвестиционна среда населена от все по-софисцитирани анализатори осланящи се на планини от данни, мощни компютри и научни изследвания. При цялата тази конкуренция, „препятствията пред постигането на алфа (завръщането към рисково-усреднените стандарти – измерител на успеха при подбора на личните инвестиции) стават все по-трудни за преодоляване”.

Това заключение повдига един важен въпрос. Дали алфа накрая ще достигне нулата за всяка възможна инвестиционна стратегия? Или по друг начин казано, ще дойде ли денят в който, благодарение на всички тези умни хора и все по-умните компютри, финансовите пазари наистина ще станат съвършени, а ние ще можем да си поседнем, да си отдъхнем и да приемем, че всички активи са коректно оценени?

Това въображаемо състояние на нещата може да бъде наречено финансова сингулярност, по аналогия с хипотетичната бъдеща технологична сингулярност, когато компютрите ще заменят човешкия интелект. Финансовата сингулярност предполага, че всички инвестиционни решения ще е по-добре да бъдат оставени на компютрите, понеже експертите с техните алгоритми изчисляват какво движи пазарите и ги свеждат до някаква система.

Мнозина са убедени, че вече се намираме в подобна среда. Дори такъв легендарен инвеститор като Уорън Бъфет, казват те, не успява да предвиди пазара. В своя скорошна студия, „Алфата на Бъфет”, Андреа Фрацини и Дейвид Кабилър от AQR Capital Management и Лесли Питърсън от Копенхагенското бизнес училище, стигнаха до заключението, че Бъфет не генерира толкова положителна алфа, ако се вземат предвид отчетите  за сравнително по-непознатите рискови фактори, които натежават при конструирането на неговото инвестиционно портфолио. Изводът е, че геният на Бъфет може да бъде повторен от компютърна програма, която включва същите тези фактори.

Ако това беше вярно, инвеститорите щяха да се отказват, масово, от усилията си да тършуват за пазарни аномалии, понеже те нямаше да съществуват. Участниците на пазара правят рационални предположения, че всяка стокова цена е реалната настояща стойност отразена в бъдещите парични потоци, с подходяща отстъпка, а тези парични потоци са отражение на принципите, че всички разсъждават по сходен начин. 

Инвеститорските решения се различават само заради разликите в индивидулната нагласа на самите инвеститори. Например, един автомобилен инженер е възможно и да не си купи автомобил – и да не го предвиди в разходите си – като начин да ограничи риска за своите лични финанси. Но, според компютърно сдъвканите бази данни, това би било оптимално решение. Съществува отдавна идентифициран проблем с подобни идеални пазари: никой не би искал да изразходва каквито и да е усилия да изчислява значението на колабанията на цените за бъдещето. 

Преди 35 години, в класическия труд „За възможността от информационно ефикасни пазари”, Санфърд Гросман и Джоузеф Стиглиц представиха този проблем като парадокс: Идеалните пазари изискват изработването на умни пари, за да бъдат създадени те; но ако пазарите бяха идеални, нямаше да има нужда от умни пари.

Главоблъсканицата на Гросман-Стиглиц изглежда не се поддава на финансовата сингулярност, ако можем да си представим, че компютрите ръководят целият процес на вземане на инвестиционни решения. Въпреки че алфа-та може би е незабележимо малка, тя все още носи достатъчно ползи, за да държи компютрите далеч.

Но истинският проблем с тази гледна точка на финансовата сингулярност не е главоблъсканицата на Гросман-Стиглиц, а това, че реалните световни пазари не функционират точно така. Компютърните ентусиасти се впечатлявват от неща като виртуалните валути използвани от Биткойн (зад които се крие образователен уебсайт, наречен Сингулярен университет, в секция помпозно наречена Експоненциални финанси). Но финансовият свят от представите на футуристите няма никаква прилика с днешния финансов свят. В края на краищата финансовата сингулярност предполага, че всички цени ще се базират на неща като оптималното планиране на корпоративните печалби и на съотношението между печалбите и очакваните технологични иновации заедно с дългосрочните демографски промени. Но за умните пари се говори със същите безплътни термини.

В тази връзка е трудно да не се сетим за съвсем скорошното потъване на китайските стокови пазари. Новинарските емисии обрисуват орди от емоционални хора търгуващи по интуиция и на базата на суеверия. Това много повече прилича на действителността, отколкото всички разговори за надвисналата финансова сингулярност.

Изглежда пазарите са движени от истории, както изтъквам в книгата си „Емоционалните изблици”. Има истории за цели нови епохи, има и за надвисващи депресии. Има фундаментални истории за технологиите и за намаляващите ресурси. Има също така истории  за политици и за фантастични конспирации.

Никой не знае дали тези истории са истински, но те заживяват собствен живот. Понякога се разпространяват като вируси. Когато провеждате сърдечен разговор с изглеждащи напълно разумни хора, те могат да ви разкажат смайващи истории. Тези хора влияят на пазарите, понеже останалите инвеститори могат да се съобразят с тях, а тяхната лудост не стига чак толкова далеч.

Може би предишния инвестиционен стил на Бъфет днес може да бъде обхванат в някакъв вид алгоритъм за търгуване. Всъщност реалният източник на неговия успех може да се състои в разбирането му как да изоставя един метод и да изнамира нов.

Идеята за финансова сингулярност може да изглежда вдъхновяваща, но е не по-малко измамна от рационалната утопия, която е вдъхновила поколения централни плановици. Човешката преценка, добра или лоша, ще движи инвестиционните решения и резултатите на финансовите пазари в рамките поне на нашия живот, че и отвъд.

*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.