Ограниченията на китайската мека сила

Джоузеф Най*

Китай прави неимоверни усилия да увеличи способностите си да влияе на други страни без сила или принуда. През 2007 тогавашният президент Ху Дзинтао каза пред Комунистическата партия, че страната се нуждае от нарастване на нейната мека сила, а миналата година президентът Си Дзинпин отправи същото послание. Те са наясно, че за страна като Китай, чиято все по-голяма икономическа и военна сила рискува да подплаши съседите й и да ги тласне към формирането на контра-балансиращи коалиции, стратегията на меката сила трябва да включва усилия, за да изглежда страната по-малко заплашителна. Но амбициите им за мека сила все още срещат огромни пречки.

Вярно е, че усилията на Китай постигнаха някакъв резултат. Китай успя да привлече някои страни за членове в нейната Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции и да предостави милиони долари помощи по време на държавните визити зад граница, за което някои наблюдатели изразиха притеснение, че когато става въпрос за мека сила, Китай всъщност би могла да поеме лидерството от страни като Съединените щати. Американският синолог Дейвид Шамбо например е сметнал, че страната харчи приблизително 10 млрд. долара годишно за „външна пропаганда”. За сравнение Съединените щати са похарчили едва 666 млн. долара за публична дипломация през последната година.

Всъщност милиардите долари похарчени от Китай за създаване на положителен образ имат ограничена възвращаемост. Проучвания в Северна Америка, Европа, Индия и Япония сочат, че мненията за влиянието на Китай са предимно отрицателни. Страната се харесва повече в Латинска Америка и Африка, където страната няма териториални спорове, а тревогите относно човешките права не винаги са във фокуса на вниманието на обществото. Но дори сред много страни в тези региони, китайските практики на внос на работна ръка за инфраструктурните проекти са непопулярни.

Да се съчетае твърдата с мека сила в една своеобразна интелигентна стратегия, всъщност никак не е лесно. Една страна извлича своята мека сила от три източника. От своята култура (на места, които я приемат за привлекателна), от своите политически ценности (когато живеят съобразно тях у дома и зад граница) и от своята външна политика (когато е разглеждана като легитимна и притежаваща морален авторитет). Китай наблегна на своята култура и икономическа сила, но обърна съвсем малко внимание на политическите аспекти, което може да ерозира усилията й.

Два главни фактора ограничават китайската мека сила, според наскоро проведено международно изследване. Първият е национализма. Комунистическата партия дължи своята легитимност не само на високите нива на икономически растеж, но също така на притегателната сила на национализма. Това намали универсалната притегателна сила на „Китайската мечта” на Си Дзинпин, а агресивните политики в Южнокитайско море и наоколо предизвикаха враждебно отношение сред нейните съседи.

Например заради кавгите на Китай с Филипините отнасящи се до владението на спорните острови в Южнокитайско море, Институт „Конфуции”, който Китай основа в Манила, с цел да популяризира китайската култура, може да спечели единствено и съвсем малко благоразположение. (Китай откри около 500 такива институти в повече от 100 страни по света). Последиците от външната политика на страната могат да се видят в анти-китайските протести през миналата година във Виетнам, заради монтирането на китайски платформи за извличане на нефт във води претендирани от двете страни.

Другото ограничение е нежеланието на Китай да предостави пълни граждански свободи. Както беше отбелязано в „Икономист”, Китайската комунистическа партия не приема идеята , че изворът на меката сила произхожда от личностите, от частния сектор и от гражданското общество. Вместо това тя се придържа към позицията, че правителството е основният източник на мека сила, като създава древни културни митове, за които тя си представят, че имат глобално влияние, често използвайки методите на пропагандата.

В днешния медиен пейзаж информацията извира отвсякъде. Липсва фокусът на внимание върху доверието, а правителствената пропаганда не може да го компенсира. За всички усилия на Китай да представи новинарската агенция „Синхуа” и Китайската централна телевизия като конкурент на СиЕнЕн и БиБиСи, международната публика за тънката пропаганда е твърде малка.

Обратно, Съединените щати извличат голямата част от своята мека сила не от правителството, а от гражданското общество – като се започне от университетите и фондациите и се стигне до Холивуд и поп културата. Китай все още няма глобална културна индустрия от мащаба на Холивуд или университети, които да се конкурират с американските. Още нещо много важно, на Китай й липсват множеството неправителствени организации, които произвеждат по-голямата част от американската мека сила.

Освен изграждането на благосклонност и представянето на образа на страната зад граница, неправителствените източници на мека сила понякога могат да компенсират непопулярните правителствени политики – като нахлуването на Съединените щати в Ирак – чрез своите критични и нецензурирани реакции. Обраното, в Китай ясно се вижда, че правителствените политики подкопават успехите на нейната мека сила.

Истината е, че твърдите мерки срещу активистите за граждански права стопиха ползите от проведените олимпийски игри в Пекин през 2008. А пък позитивите от проведеното световно изложение „Шанхай експо”през 2009 бързо бяха похарчени заради вкарването в затвора на носителя на Нобелова награда за мир Ли Ксяобо, понеже телевизиите по света показаха празния стол на церемонията по връчването на наградата в Осло. Маркетинговите експерти нарекоха това „ да опровергаеш сам себе си”.

Китайските програми за помощ често са успешни и градивни. Икономиката на страната е силна, а нейната традиционна култура се приема добре по целия свят. Но ако Китай проумява своя огромен потенциал за мека сила, ще трябва да преосмисли политиките си у дома и зад граница, да ограничи претенциите си към съседите на страната и да се научи да приема критики, за да може да отприщи пълния потенциал на гражданското си общество. Колкото по-дълго Китай поддържа пламъка на национализма и държи юздите на държавата чрез партийния контрол, толкова по-дълго нейната мека сила ще бъде с ограничен възможности.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.