четвъртък, 4 май 2017 г.

Страхът от фискалния торбалан

Бари Айхенгрийн*

Световната икономика видимо потъва, а политическите технолози, от които се очаква да я управляват, се оплетоха здраво. Поне такива са резултатите от срещата на върха на Г-20, проведена в Шанхай в края на миналия месец.

Международния валутен фонд, едва що намалил прогнозите си глобалния растеж, предупреди събралите се на форума на Г-20, че предстои още едно намаляване. Въпреки това, всички сигнали пристигнали от срещата бяха успокоителни изявления за подготвяните структурни реформи и избягването на политики ощетяващи партньорите.

Да повторим още веднъж, монетарните политики останаха – ако трябва да използвме познатия израз – единственият играч на терена. Централните банки запазиха лихвите ниски за цели осем години. Те експериментираха с количествени улеснения. С последното си кривване, те намалиха реалните лихви до негативни стойности.

Мотивацията е ясна: някой трябва да направи нещо, за да държи световната икономика над водата и централните банки са единствените агенти способни да действат. Проблемът е, че монетарната политика изнемогва. Никой няма представа дали лихвите могат да продължат да бъдат намалявани.

Дори напротив, негативните лихви започнаха да увреждат здравето на банковата система. Таксуването на банките за привилегията да поддържат резерви увеличава разходите им за правене на бизнес. Тъй като домакинствата могат да изтеглят авоарите си от трезорите, за банките е трудно да таксуват вложителите заради това, че държат активите си там.

В една слаба икономика, обаче, банките имат нищожна възможност да прехвърлят разходите си определят по-високи лихви по заемите. В Европа, където експериментът с ниските лихви продължава с пълна сила, затрудненията на банките са видими.

Решението е повече от очевидно. То е да се реши проблемът на недостатъчното търсене не чрез опитите за по-нататъшно охлабване на монетарните условия, а чрез увеличаване на публичните разходи. Правителствата трябва да отделят средства за инвестиции в научни излседвания, в образование и инфраструктура.

Понастоящем подобни инвестиции са твърде малки, особено при тези ниски лихви. Носещите ползи публични инвестиции също така биха увеличили възвращаемостта от частните инвестиции, като стимулират фирмите да осъществяват нови проекти.

Затова е притеснително да видим отказът на политическите технолози, особено на тези в Съединените щати и Германия, дори да помислят върху подобни действия, въпреки подходящите фискални условия (предвид рекордно ниската доходност по съкровищните бонове и на практика всеки друг икономически индикатор. В Германия идеологическата омраза към бюджетните дефицити се задълбочава. Тя се корени в следвоенната доктрина на „социаллиберализма”, защитаващ тезата, че правителството трябва следи за спазването на договорите и да осигурява подходяща конкурентна среда, но и да избягва прекалената намеса в икономиката.

Придържането към тази доктрина предпази следвоенните германски политици от изкушения като тези на Хитлер и Сталин. Но цената беше висока. Социаллибералното ударение върху личната отговорност насърчи една непремерена враждебност към идеята, че действията свързани с индивидуалната отговорност не произвеждат автоматично желания краен резултат. С други думи, тя просто изразяваше германската свръхчувствителност към макроикономиката.

Застаряването на германското население ги накара спешно да започнат масово да спестяват за пенсия чрез увеличаване на излишъците. А извънредното натрупване на бюджетен дефицит, последвало германското обединение през 1990 само утежни, а не реши, структурните проблеми на обединена Германия.

В края на краищата враждебността към използването на фискалната политика, както много други неща в Германия, може да бъде проследена назад до 1920-те, когато бюджетните дефицити водят до хиперинфлация. Обстоятелствата днес може и да на напълно различни от тези през 1920-те, но все още си стои вината от онези времена, която всеки германски ученик научава от най-ранна детска възраст.

Съединените щати не претърпяват хиперинфлация през 1920-те – нито пък в което и да е друго време в историята си. Но през голяма част от тези два века нейните граждани си остават подозрителни към властта на федералното правителство, в това число правото да трупа дефицити, което си е базов федерален прерогатив. От обявяването на независимостта до Гражданската война това подозрение е най-силно в Американския юг, където то се корени в страха, че федералното правителство може да отмени робството.

В средата на 20-ти век, по време на движението за граждански права, отново южняшкият политически елит е този, който се противопоставя на силовата употреба на федералната власт. Започвайки през 1964, в съответствие с политиката за изграждане на „Ново общество” на президента демократ Линдън Джонсън, правителството заплашва да прекрати федералното финансиране за здравеопазване, образование и други щатски и местни програми на всички власти, които не приемат законодателството и съдебните решения за десегрегация.

Резултатът беше създаването в Юга на солиден Републикански блок и даването на възможност на неговите лидери да противодействат на всяко упражняване на федерална власт, с изключение на изпълнението на договорите и на конкуренцията – една враждебност, която видимо включваше контрацикличните макроикономически политики. Добре дошъл социаллиберализъм в американски стил. Волфганаг Шойбле и Тед Круз. Идеологическите и политическите предразсъдъци дълбоко вкоренени в историята ще трябва да бъдат преодолени, за да се сложи край на настоящата стагнация. Ако от един продължителен период на подтиснат растеж следва криза, не е ли точно сега моментът да се справим с него?


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

Няма коментари:

Публикуване на коментар