понеделник, 22 май 2017 г.

Анатомия на бавното възстановяване

Джеймс Б. Делонг*

Между 1950 и 1990 – дните на старомодната битка с икономическия спад чрез инфлация проектирана и изпълнявана от Федералния резерв на Съединените щати – нивата на безработицата в следрецесионни периоди в Америка падаха средно с 32,4% в рамките на година от най-високите си стойности до своите естествени равнища. Ако нивата на безработицата в Съединените щати бяха започнали да следват тази тенденция след пика си от втората половина на 2009, сега трябваше да са някъде в рамките на 8,3%, а не 8,9%.

За съжаление, няма изгледи спадът на нивата на безработицата в Америка през настоящата година да дойде от повишаването на заетостта на населението. Всичко това е заради влошаването на качеството на работната сила. Безработицата падна до 10,1% през последните 18 месеца, но заетостта на населението се закова на 58,4%. Може би това щеше да е добре, ако незаетите, които биха искали да си намерят работа – и които биха си намерили такава на пълна заетост – бяха по-активни в търсенето на работа, а не да стоят извън редиците на работната сила.

Ако погледнем от тази страна на проблема, между 1950 и 1990, заетостта в Съединените щати е нараствала средно годишно с 0,227% в повече, за всяка година, през която нивата на безработицата са били над естествените си равнища. Ако заетостта в Америка следваше тази тенденция след пика си от 2009, нивата на настоящата заетост щяха да бъдат 59,7%, а не 58,4%. (В този случай щяхме да се радваме на „възродена Америка”, а не да се тревожим от настоящото състояние на икономиката.)

Мисля, че това е категорично най-добрият показател за отчитане на забавения ход на намаляването на безработицата в Съединените щати днес. Той разбира се не си противоречи с останалите показатели: откакто производителността на труда падна, БВП расте средно с 2,86% годишно, което е малко повече от ръста на американския производствен потенциал. И не е в противоречие с опита на други богати икономики като японската или европейските.

Всъщност, днешните затруднения в Съединените щати могат да бъдат сравнявани само с настоящия опит на развиваща се Азия. Там, ръстът на БВП и спадащата безработица показват солидно, устойчиво и бързо възстановяване – до точката, в която инфлацията да стане по-важния макроикономически проблем от създаването на работни места.

Обяснението, защо настоящото възстановяване в Америка – също както и предишните две – е толкова бавно е, че скоростта на всяко възстановяване е свързана с причините за икономическия спад. Рецесиите преди 90-те бяха предизвикани от решението на Федералния резерв да премести фокуса от подпомагане на бизнеса към борба с инфлацията. Тогава Фед предизвика ликвидна „суша” като по този начин изкриви цените на активите като направи доста скъпи останалите инвестиции и за съжаление някои потребителски стоки (и в този смисъл те станаха непродаваеми). В резултат на това се получи рязък спад на търсенето на стоки, услуги и работна ръка, което доведе до спад на инфлацията.

Скоро след като Фед преформулира своите цели за борба с инфлацията обаче, беше сложен край и на ликвидната „суша”. Цените на активите и доходите се върнаха до нормалните си нива. И всички бизнеси, които бяха печеливши преди икономическия спад, отново станаха печеливши. От гледна точка на предприемачите, възстановяването беше неоспоримо: просто изтръскай от прахта машините и започни да правиш това, което винаги си правил.

След последния икономически спад в Съединените щати обаче ( и в по-малка степен след двата предишни) нещата са различни. Икономическият спад не беше причинен от ликвидно „пресушаване”, затова и Федералния резерв не можа да размаха жезъла си, за да върне борсовите цени на активите на техните предкризисни равнища. А това означава, че проблемите на предприемачите са доста по-комплексни, за възстановяването се оказа, че не е важно само да се съживят печелившите досега производства, но и способността да се предвиди какво производство ще бъде печелившо в бъдеще.

Както икономистът Дан Кюън обича да казва, рецесията е като да ти развалят пъзела, да ти размесят частите му и да ги обърнат всичките с гръб. Когато Фед слага край на ликвидната „суша”, тя обръща парчетата с лицето нагоре. Затова е било лесно да се преподреди пъзела. Сега обаче, няма кой да обърне същите тези парчета с лицето нагоре, затова е много по-трудно да се поправят нещата.

Дори си мисля, че нещата да доста по-зле: колкото по-дълго общото предлагане остава слабо, толкова по-трудно е да кажем дали всяко парче от пъзела е с лицето нагоре. Новите инвестиции, отделните бизнеси и фирмите за наемане на персонал, които би трябвало да са високопроудктивни и сега да печелят покрай нуждата от запълване на капацитета и високата безработица, всъщност понастоящем не регистрират никакви печалби.

Затова Америка днес се нуждае не просто от стимулиране на предлагането, но също така от структурно приспособяване на икономиката си. За съжаление, пазарът сам по себе си няма как да произведе бързо стимули за предлагане. Нито пък може да създаде каквото и да е структурно приспособяване без да се е случила промяна в нивата на предлагането.


*Джеймс Брадфорд Делонг е бивш зам.-министър на финансите на Съединените щати, професор по икономика в Калифорнийския университет  „Бъркли” и старши изследовател в Националното бюро за икономически изследвания.

Няма коментари:

Публикуване на коментар