събота, 27 май 2017 г.

Кои мислители ще са определящи за нашето бъдеще?

Дж. Брадфорд Делонг*

Допреди няколко години си мислех, че днешните социални учени са изградили възгледите си върху мощните основи на гиганти като Николо Макиавели, Джон Лок, Адам Смит, Алексис дьо Токвил, Макс Вебер и Емил Дюркем. Според някои те имат нещо общо и то, че основният им фокус е върху социалната, политическата и икономическата конструкция на западноевропейския свят между 1450 и 1900. Което ще рече, че те осигуряват един специфичен набор от интелектуални инструменти за разбирането на, да кажем, западния свят от 1840, но не и за разбирането на същия от 2016.

Каква ще бъде основата на социалната теория през, да кажем, 2070? Какъв принцип – писан днес или предстоящ да бъде написан – ще изповядват онези завършващи кариерата си през 2070 и дали ще е същият, използван от тях когато са я започвали през 2010-те?

След усложняването на този въпрос през последните няколко години, стесних избора си до работите на трима души: Токвил, който пише межу 1830-те и 1840-те; Джон Мейнард Кейнс, който пише между 1920-те и  1930-те; и Карл Полани, който пише между 1930-те и 1940-те.

Основните тревоги на Кейнс по негово време звучат познати и днес. Той се е притеснявал за несигурността на колективния ни просперитет и за гибелните напрежения между национализма и космополитните нагласи без корен, опиращи се на мирното и процъфтяващо глобално общество. Той се фокусира върху това как да организираме така нашите дейности и да използваме просперитета си, че да създадем свят подходящ за качествен живот. Той е искал да разкрие несъстоятелността на господстващите идеологически модели: лесе фер, спонтанният ред, колективното сътрудничество, централното планиране. И разсъждава задълбочено за технократските проблеми на икономическото управление, както и за социалните, моралните и политическите катастрофи предизвикани от неуспеха за решаването им.

След Втората световна война, проблемите тревожели Кейнс избледняват, понеже възстановения просперитет  на Запад кара мнозина да вярват, че те са решени завинаги. Дори по време на стагфлацията (слаб растеж и повишаващи се цени) през 1970-те, проблемът е определян като социалдемократична свръхреакция, но не и като фунадментален недостатък на политическата икономия на Запада.

Този аргумент разчиства пътят на британския премиер Маргарет Тачър и президентът на Съединените щати Роналд Рейгън за намаляване на икономическата роля на държавата и за освобождаване на пазарните сили. Връщането на баланса при Тачър-Рейгън е несъмнен успех за заможните класи, които просперират покрай това. Това създава идеологически консесус, който ще доминира публичната сфера от 1980 до 2010.

Следвоенният просперитет също засенчва основните проблеми, с които Полани се бори през 1930-те и 1940-те. Полани приема, че пазарното общество в действителност създава най-добри условия за материален просперитет, но той се тревожи, че това става с цената на превръщането на хората в марионетки и играчки на бездушните пазарни сили, и че хората не се чувстват добре в тази си роля. Целта за Полани е била постигането на просперитетът, който една пазарна икономика постига, без това да предизвиква бедност, креативно разрушение и разкъсване на общностната тъкан, предизвикани от действията на пазарните сили.

Най-важното, Полани се тревожи, че ако съвременните буржоа се провалят в тази си задача, авторитарните и тоталитарни движения ще извлекат ползи. През следвоенния период популярният аргумент, с който пазарно-движеният просперитет обяснява всеки страничен социален неуспех е възприеман като наложителен; той също така очертава консенсуса сред заможните класи и идеологическите им поддържници.

Това ни връща към Токвил, който пише преди близо два века, но чиито основни тревоги никога не намират решение. Токвил се фокусира върху последиците от разрушаването на кастовата система като принцип на социален и политически ред. Големите касти – като започнем от франкските благородници на меча и благородниците на робата, минем през прото-буржоазните търговци и стигнем до гало-романските крепостни селяни – всички те дават на своите членове малки свободи и малка лична автономия в замяна на задължения към държавата. (И естествено, онези с по-нисък социален статус са натоварени с най-големи задължения.)

Токвил смята, че този строго подреден свят ще бъде заменен от демокрация и формално социално равенство, при което всеки един ще бъде еднакво свободен, но също така ще бъде еднакво изложен на милостта на обществото. При тези нови условия няма привилегии и свободи, които да ви защитят, ако не успеете да откриете пазарен партньор или ще се сблъскате с тиранията на мнозинството, или просто ще търсите някаква форма на ръководство, докато се опитвате да решите с какво да се занимавате.

В светът на Токвил разрушаването на кастата е само частично. Той шише за белите мъже, познаващи националността си, знаещи какво значи членство в кастата и какви привилегии носи това членство.

В наше време разрушаването на кастата и кастовите привилегии са се придвижили една стъпка напред. Периодът на политическа доминация на белите мъже в западните демокрации е към края си. И този край идва във време, когато икономическият популизъм измества технократското управление, често практикуван от бели мъже призоваващи за връщане към корените като отговор на разрушаването на работните им места и прехраната им заради слепите сили на глобализацията.

Както можем да видим в страна след страна, старият ред не си отива без бой. Старият ред вече не съществува. А кастовите привилегии на белите мъже са обречени. Предизвикателството, пред което сме изправени е как по най-добър начин да се възползваме от новопоявилите се възможности за напредък на човечеството и то да е от полза за всички. Мога да предложа няколко по-полезни примера за справяне с това предизвикателство от Кейнс, Полани и Токвил.


*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.

Няма коментари:

Публикуване на коментар