Настоящият парадокс на производителността

Бари Айхенгрийн*

Последните тенденции в ръста на производителността не са обещаващи за бъдещето. През 2014 глобалният растеж на индекса на общата производителност, измерващ производителността на капитала и труда, беше по същество нула за трета последователна година. Това е по-ниско от 1-ия процент отбелязан през годините 1996-2006 и 0,5-те процента отбелязани през кризисните години 2007-2012. А по всички индикатори 2015 беше не по-малко мрачна. В Съединените щати ревизираните данни представени в началото на декември показва повишена производителност с едва 0,6% на годишна база през третата четвърт.

Ако основният ръст на Индекса на общата производителност в действителност падне от неговите исторически норми от 1,5% на година до почти нула в страни като Съединените щати, тогава стандарта на живот на днешните млади възрастни ще се повишава много по-бавно от този на техните родители. Всяко нарастване ще зависи изцяло от подобряването на образованието и обучението, което отсъства в данните, и от инвестициите в съоръжения и структури, които са намалени в сравнение с историческите равнища.

Икономисти като Робърт Гордън от Северозападния университет твърдят, че този рязък спад на ръста на производителността причинява технологичен застой. Гордън твърди още, че всеки епохални открития, от течащата вода и електричеството до двигателите с вътрешно горене и реактивните двигатели, вече са изобретени. Положителният ефект от мигновените съобщения и видео игрите за производителността и стандарта на живот е незначителен.

Този извод ще порази много хора – особено онези от нас, които живеят далеч от Силициевата долина – и ще им се стори невероятен. Ние сме свидетели на радикални технологични промени в роботиката, изкуствения интелект, биотехнологиите и изобретяването на материали влагани във всичко около нас.

Една от гледните точки, популярна сред историците на икономиката, е, че отнема време да се постигне положителен ефект върху производителността от новите технологии. Всъщност, когато се изнамират радикални иновации, техният първоначален ефект е да намаляват, а не да повишават производителността. Електричеството, новата технология изучавана от изтъкнатия историк на икономиката от Станфордския университет Пол Дейвид, е класически пример.

Както обяснява Дейвид, преди електрическите двигатели да бъдат монтирани във фабриките, машините са свързани с един централен парен двигател чрез ремъци и ролки. Самостоятелните електрически двигатели позволяват машините, работниците опериращи на тях и техните дейности да бъдат реорганизирани по по-ефективен начин.

Но тази реорганизация отнема време. В същото време, установените методи на производство се „разстройват”, както бихме се изразили с езика на 21-ви век, водейки до спад на производителността. Но този спад в производителността всъщност става предвестник на по-добрите времена.

Друг виден икономист, професорът от Харвард Лорънс Самърс, допълва, че тази история е несъвместима с втората тенденция очертала се напоследък, а именно спадането на заетостта на мъжете на възраст 25-54 години. Ако производителността пада временно, понеже всеки е зает с някаква работа, еквивалентна на реорганизацията на фабриките през 21-ви век, тогава нивото на заетостта трябва да нараства, а не да пада, след като фирмите продължават да експлоатират своите стари „задвижвани от пара машини” като в същото време прибавят нов „електрически капацитет”. Заетостта при мъжете от основната възрастова група би трябвало да расте, не да пада. Но това би било вярно, само ако новите технологии от 21-ви век се нуждаят от знаичтелно количество труд за развитие и въвеждане, в сравнение с работните места, които технологиите ще унищожат и премахнат. Очевидно не това е случаят.

Моят любим пример са електронните медицински регистри (жена ми е доктор), които имат огромен потенциал да увеличат ефикасността на предоставяните медицински услуги в Съединените щати. Дори днес повечето информация свързана с грижата за пациенти се прехвърля между клиники и болници и между общопрактикуващи и специалисти, чрез факс и телефон. Трудно е да си представим една по-ниско ефективна система или с други думи да се опитваме да координираме грижата за пациентите по традиционния начин като продължаваме да действаме по въвеждането на електронни регистри. Нови системи са въвеждани и изоставяни след разкриване на недостатъците им. Различните медицински клиники и болници въвеждат системи, които са несъвместими и неспособни да комуникират една с друга.

В по-дългосрочна перспектива докторите ще поглеждат назад, определяйки това като здравен експеримент. Засега обаче си скубят косите. Те предлагат по-малко медицински грижи, а губят повече време прегърбени над лаптопите си, въвеждайки данни, които не добавят абсолютно нищо, поне засега, към производителността им.

Нещо повече, броят на хората работещи върху развиването на електронни медицински системи е малък в сравнение с броя на медицинските професионалисти понасящи негативните ефекти от тази несъвършена, преходна технология. Всъщност, броят на същите тези хора може да бъде още по-малък от този на медицинските професионалисти, които изпадат от системата, заради това, че не могат да предоставят нужните грижи по стандартите, обучени да осигуряват.

Споделям тези мои подробни наблюдения благодарение на един такъв бивш практикуващ лекар: моята съпруга.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.