Боб Хърбърт
Можем да искаме и да таим надежда за мощно
икономическо възстановяване, което да изкара Съединените щати от унинието, но
не считам, че това може да стане. Обикновените американски семейства вече нямат
онази покупателна способност, която да положи не само основите на силно
възстановяване , но и да го поддържа.
Американците все още са слепи за настъпилите
структурни промени в икономиката, които подариха баснословно богатство на една
тънка прослойка на върха, подкопаха жизнения стандарт на средната класа и
докараха абсолютно смазваща бедност. И нито демократите, нито републиканците
имат ясна стратегия за преобръщане на това ужасяващо състояние на нещата. (Няма
никакви индикации републиканците дори да го искат)
Робърт Райт в своята книга, озаглавена „След колапса”,
ни дава най-ясното тълкуване на данните за случилото се. Как Съединените щати
извървяха пътя от, това което той нарича „голямото благоденствие” между 1947 и
1975, до „голямата рецесия”, повалила Щатската икономика и помрачила бъдещето
на младите американци.
Той дава своето доверие на администрацията на Обама и
на Федералния резерв и подкрепя бързите им действия в областта на фискалната и
монетарна политика за предотвратяване на икономическата катастрофа от 2008,
довела Съединените щати до ръба на втора „Велика депресия”. „Но”, пише той, „не
сме научили най-големия урок на 30-те, че когато разпределението на дохода е
твърде неравномерно, икономиката има нужда от такова преподреждане, което да
позволява запазване на покупателната способност на средната класа, и което да е
достатъчно за обновяване на икономиката в дългосрочен план.”
Днес средната
класа е поставена на колене. Има недостиг на работни места, да не говорим пък за
добри работни места. Правителствените и корпоративни политики ощетяваха по
всевъзможен начин работещите американци през последните 30-40 години. А докато
глобализацията и технологичните възможности причиняваха бъркотия на пазара на
труда, движещите сили в правителството и в бордовете на директорите на големите
корпорации с фанатична жар прегръщаха приватизацията и дерегулацията.
Спасителната мрежа беше разкъсана, профсъюзите бяха брутално атакувани и
демонизирани, програмите за квалификация и за създаване на работни места бяха
преустановени, висшето образование поскъпна до небесата, а националната
инфраструктура, ключ към дългосрочно индустриално и икономическо здраве, се
влоши значително.
Цяло чудо е, че
нещата не са дори по-зле.
Докато всичко това се случваше, работещите хора,
включително онези от широката средна класа, си затваряха очите. Жените търсеха
добре платена работа ускорявайки по този начин процеса, много работещи
удължаваха работното си време или търсеха второ и трето работно място.
Спестяванията бяха похарчени, а дълговете от всевъзможен вид – от кредитни
карти и жилищни ипотеки до студентски заеми – експлодираха.
Чрез тези скрити механизми, между впрочем вече
изчерпани, икономиката разори работещите американци, както стана пределно ясно.
Имаше невиждан растеж, но големите печалби в
икономиката отидоха невъзвратимо – и нечестно – в джобовете на тези, които вече
бяха на върха. Райх цитира работата на един изследовател, който е проследил
нарастващия дял от националното богатство отишло при най-богатите, от 70-те години
досега. През 70-те години техният дял е
нараснал с един процент, от 8 на 9 процента. През 80-те нараства от 10 до 14
процента. През 90-те от 15 до 19 процента. През 2005 година са получили 21
процента. През 2007, последната година, за която имаме пълни данни на
разположение, най-богатите, съставляващи един процент от населението, са
получили повече от 23 процента от цялото богатство.
Най-богатите една десета от единия процент,
представляващи само 13 хил. домакинства, са получили повече от 11 процента
от общото богатство за 2007 година.
Затова не остава достатъчно покупателна способност в
останалото население, за да се поддържа цветуща икономика. Ето върху какво
поставя ударението в „След колапса” г-н Райх, бивш министър на труда в
администрацията на Клинтън, пишейки че: „Заплатата на средния американец
едва-едва нараства през трите десетилетия предшестващи катастрофата от 2008,
като се вземе предвид инфлацията. След 2000-та година на практика спира да
расте.”
Мъжете работници получаващи средно заплащане, през
2007 получават средно по-малко, отчитайки инфлационните процеси, от мъжете
работници тридесет години по-рано. С други думи, синът сега получава по-малко
отколкото е получавал баща му, когато е бил на неговите години.
Ето това се случи с обикновените работници, докато
най-богатите достигнаха стратосферата. С толкова много хора от средната класа,
а и от останалата работеща америка, изкарани от равновесие, е ясно че няма
достатъчно потребителско търсене на стоките и услугите, които американската
икономика е способна да произведе. Без това търсене, не остават кой знае колко
възможности за бързо възстановяване.
Ако нещата останат същите, с работници в непрекъсната
битка за оцеляване в среда с постоянно нарастваща икономическа несигурност и
неравенство, самата устойчивост на обществото ще бъде подкопана.
Американската икономика се нуждае от уравновесяване,
затова ножицата на разпределение на доходите трябва да се свие, с други думи,
доходите трябва да бъдат разпределяни по-справедливо. Има много начини това да
стане, но най-важното сега е да се разбере този факт, да се съсредоточим върху
него и да започнем сериозно обсъждане на най-конструктивните предложения.
Няма коментари:
Публикуване на коментар