Отстъплението от макроикономическата политика

Джеймс Брадфорд  Делонг*

Един смущаващ факт при изучаването на историята на икономиката е, как нещата случващи се в настоящето променят миналото – или поне нашето разбиране за миналото. От десетилетие се опитвам да убеждавам своите студенти относно необходимостта от „голямо правителство”, което да е отговорно за състоянието на икономиката. Но политическата реакция на Голямата рецесия (сегашната криза – б.пр.)  промени коренно начина, по-който трябва да мислим този проблем.

Правителствата отпреди Първата световна война – и дори тези преди Втората световна война – не приемат като свой дълг намаляването на безработицата по време на икономически спад. Има три причини за това, които губят значението си след края на Втората световна война.

Първо, лобито на „твърдите пари” (парите обезпечени със злато или сребро): голям брой богати, с обществено влияние, и политически силни хора, чийто инвестиции са били предимно в държавни облигации. Това са хора с малки вложения в производствени мощности и респективно нищожен брой безработни, но с големи залози в стабилни борсови цени. Те са били защитници на „твърдите пари” над всичко останало.

Второ, работническата класа, която е пострадала най-силно от високите нива на безработицата и е нямала думата. А където е имала възможност да изразява мнение, работническата класа и нейните представители не са могли и да си помислят как биха могли да извлекат ползи от правителствените политики за стимулиране на икономиката и смекчаване на икономическия спад, и по никакъв начин не са били допускани до лостовете на властта.

Трето, познанията за икономиката тогава са били в ранния пубертет. Знанието за това, как различните правителствени политики биха се отразили на общото ниво на правителствените разходи, е било оскъдно. С изключение на Американското движение за плаващ курс на среброто, не е имало друг желаещ  да участва в публични интелектуални дискусии по общата политика.

И трите фактора губят своето значение в периода между двете световни войни. Точно това се опитвах да кажа по време на лекциите си по икономическа история изнесени през 2007 година. Днес ние нямаме такова лоби на „твърдите пари”, на практика всички инвеститори притежават доста разнообразно портфолио, и почти всеки може да пострада силно, когато има високи нива на безработицата, а производствения капацитет и потреблението са ниски.

Днешните икономисти притежават много повече знания – но не толкова колкото ни се иска – за това как монетарната, банковата и фискалната политика се отразява върху номиналните разходи и техните изследвания са тема на много по-отворени и задълбочени политически и обществени интелектуални дискусии. А работническата класа има думата.

Само допреди три години в лекциите си убедено изразявах мнението, че дните когато правителството трябваше да стои настрана и да остави бизнеса да безчинства, бяха зад гърба ни в един свят на благоденствието. Казвах, че тогавашното правителство не може и не трябва да толерира задълго нива на безработицата доближаващи се до десет процента и неподвижни нива на инфлацията, да гледа безучастно и да не прави нищо за преодоляването им.

Грешах. Точно това се случи.

Как стигнахме до това положение? Как е възможно в Съединените щати съществуването на толкова голямо движение – Чаеното парти – призоваващо за най-радикалните политики на „твърдете пари”, когато нямаме лоби на „твърдите пари” парадиращи със своето богатство? Как става така, че безработният или такъв който се страхува, че може да се окаже в следващата вълна от регистрирани безработни, не проявява желание да се регистрира за гласуване? Защо политиците не се ужасяват от тази пасивност и досада?

Възникват също така и с много икономически въпроси. Защо принципите за изчисляване на номиналните доходи, за които мисля, че в голямата си част са установени още през 1829 година, сега са поставени под въпрос? Защо идеята, сходна с тези на Джон Мейнард Кейнс, Милтън Фридман, Кнут Виксел, Ървинг Фишър и Уолтър Бейджхот, че правителството трябва да изработи стратегия за интервенция на финансовите пазари, за да стабилизира икономиката, чрез стимулиране на потреблението, сега се оспорва?

Ясно е, че сега критиките от дясно на политиките предлагани от администрацията на Обама, не са насочени към употребата на фискални мерки за стабилизаране на общите разходи. Вместо това те са насочени към наистина добрата идея, че правителството трябва да се опита да изиграе ролята на макроикономически стабилизатор.

Днес, предвидените пари за стимулиране на потреблението са малко. Затова Председателят на Федералния резерв Бен Бернанке задвижи Фед, за да увеличи тези пари, чрез промяна на микса от активи на частни корпорации, като започнаха да купуват правителствени дългови книжа, които носят лихва в замяна на кеш, който не носи.

Това е напълно стандартна процедура. Тънката разлика е, че Фед купува седемгодишни съкровищни бонове, вместо тримесечни съкровищни задължения. Но няма друг избор: седемгодишните книжа са съкровищните бонове с най-кратък период, които на настоящия етап могат да носят лихви. Фед не може да намали краткосрочния лихвен процент под нула, затова се опитва чрез политиката на увеличаване на паричната маса да намали дългосрочните лихвени равнища.

А  десницата в Америка въпреки всичко възразява срещу тази политика, намирайки я в голяма степен за обвита в мистерия. Какви, като вземем предвид развитието на икономическата теория, са недостатъците на увеличаването на паричната маса? Дрънканиците относно това, че с валутните интервенции се поема прекомерен риск от страна Федералния резерв дори не заслужават отговор.

Ние все още сме тук. Работническата класа има думата, икономистите разбират какво се случва, обществото обсъжда причините за намаляването на покупателната способност, а и няма влиятелни групи готови да извлекат печалби от по-дълбок и продължителен икономически спад. Но монетаристко-кейнсианският поствоенен консенсус, който изигра огромна роля в изграждането на най-успешния период за световната икономика някога, продължил шестдесет години от 1945 до 2005 година, все пак може да се разпадне.

*Джеймс Брадфорд Делонг е бивш зам.-министър на финансите на Съединените щати, професор по икономика в Калифорнийския университет  „Бъркли” и старши изследовател в Националното бюро за икономически изследавания