Бари Айхенгрийн*
Това, което преди можеше да бъде определено просто
като гръцка криза, или по-късно просто като гръцка и ирландска криза, сега вече
очевидно се превръща в криза на еврозоната. Разрешаването на тази криза няма да
е нито по-лесно, нито по-трудно отколкото се предполага.
Реалността наистина е доста простичка. Гърция има
бюджетен проблем. Ирландия има банков проблем. Португалия има проблем с частния
дълг. Испания има като проблем комбинация и от трите изброени. Но, въпреки
спецификите, изводът е един: сега на всички ще се наложи да понесат
изключително болезнено орязване на разходите.
Стандартният начин за омекотяване на ефекта от
строгите фискални мерки е като съчетаеш намаляването на бюджетните разходи с обезценяване
на валутата. Обезценяването прави износа по-конкурентен, което от своя страна
ще повиши търсенето на родното производство, запълвайки капацитета на
индустрията, за сметка на вносното.
Но понеже нито една от тези страни нямат национална
валута, която да обезценят, те трябва да заменят вътрешното обезценяване с
външно. Налага им се да режат заплати, пенсии и други разходи, за да постигнат
същото ниво на конкурентност нужно при обръщането на потребителските нагласи от
търсене на вносни стоки към търсене на такива родно производство. Страните в
криза всъщност показаха забележителна решителност в осъществяването на
болезнените съкращения на разходите. Но икономиките една с една не си приличат,
особено в съотношението частен-публичен дълг. Нивата на настоящия правителствен
дълг остават непокътнати, а, като изключим държателите на малки обеми дълг или
както се наричат „второстепенни кредитори”, банковите задължения остават
недокоснати.
Този прост факт създава една базисна невъзможност за
прокарването на стратегия за вътрешно обезценяване и така се оказва, че повечето
страни трябва да намаляват заплатите и разходите дори в пъти повече отколкото
настоящите им задължения налагат. И понеже дълговото бреме става по-тежко,
публичните харчове трябва да бъдат орязвани още, за да може правителството да
обслужва дълга си и да защити банките. Това от своя страна поражда
необходимостта от още една вътрешна обезценка, увеличавайки по този начин
дълговото бреме още веднъж и т.н., докато се стигне до порочна спирала, водеща
до депресия.
Затова, ако вътрешната обезценка сработва, нивата на
дълга, особено в страните, в които са твърде високи, трябва да бъдат намалени
драстично. Правителственият дълг категорично трябва да бъде преструктуриран. Банковите
дългове трябва да бъдат обърнати в ценни книжа, а в случаите, в които банките
са изпаднали в несъстоятелност, дори и отписани. Дълговете натрупани от
ипотечните кредити, също категорично трябва да бъдат поне отчасти отписани.
Незнайно защо обаче политиците не са склонни да
поемат по този път. Договорите са неприкосновени. Правителствата се страхуват,
че ще загубят доверието на финансовите пазари, където дълговете им се държат от
чужденци и в частност от чуждестранни банки. И ако бъдат отписани, това може да
доведе до дестабилизация и на други страни.
Възраженията им наистина са разумни, но това не би
трябвало да води до неразумни изводи. Предлаганите алтернативи са две –
вътрешно и външно обезценяване. Европейските лидери са тези, които трябва да
решат кое от двете да изберат. Те са обединени в желанието си да не допуснат
външно обезценяване. Но вътрешната обезценка налага преструктуриране на дълга.
Отхвърлянето на подобна възможност би било неразумна и нелогична постъпка.
Механизмите за преструктуриране на дълга са ясни.
Правителствата могат да предложат емисия от нови високодоходни дългови книжа, на
стойност различна от стойността на настоящите задължения. На държателите на
тези нови книжа трябва да бъде дадена възможност за избор между това да закупят
от новите книжа на същата стойност, на която са придобили предишните, но с
по-дълъг срок на падеж и по-ниска лихва, или да закупят обезценен дълг с
по-кратък срок на падеж и по-висока лихва, но на стойност, която е само част от
стойността на съществуващите дългови книжа.
Това не е сложна наука. Правено е и преди. Но са
необходими три предварителни условия, за да има успех.
Първо, притежателите на дългови книжа трябва да бъдат
убедени, че новите книжа са сигурни. Някой трябва да гарантира, че са адекватно
подсигурени. Когато латиноамериканския дълг беше преструктуриран съгласно Плана
„Брейди”, „подсигуровки” бяха дадени от хазната на Съединените щати. Днес тази
роля трябва да бъде изпълнена от МВФ и германското правителство.
Второ, страните трябва на всяка цена да действат
заедно. В противен случай, преструктурирането в една страна ще повиши
значително очакванията на следващите, повишавайки риска от зараза.
Накрая, банките търпящи загуби в резултат на това
преструктуриране, ще се окажат нуждаещи се от подкрепа на баланса си. Банките
се нуждаят от истински стрес тест, а не от игра на доверие от страна на
правителствата, демонстрирано по-рано тази година. Там където плановете за
преструктуриране на дълг са невъзможни поради липса на капитали, ще бъде добре
да се предприеме обръщане на банкови задължения в акции. А там където това няма
да бъде достатъчно, на банките трябва да се отпусне незабавно финансова помощ
от техните правителства.
Да повторим, че за да проработи този план се изискват съвместни
действия от страна на европейските държави. А когато балансите на банките се
уравновесят, ще бъде възможно да се преструктурират и ипотечните дългове, както
и други дългове на частния сектор, при това без да се дестабилизира финансовата
система.
Днес сме в много трудна ситуация. Това изисква
адекватно лидерство. Германските лидери трябва да признаят, че собствените им
банки са изложени на опасност, заради дълговете на страните от периферията на
еврозоната. Налага им се да убедят собствените си избиратели, че употребата на
обществени средства за смекчаване на дълговата криза и рекапитализация на банки
е крайно необходимо условие за успех на стратегията за вътрешна обезценка,
която настояват да бъде следвана от нейните съседи.
Накратко, европейските лидери – и най-вече германските
– категорично трябва да използват случая, за да обяснят, че ако не се действа,
може да се случи нещо много по-лошо. А то наистина е на път да се случи.
*Бари
Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския
университет „Бъркли”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар