Завръщането на фискалната политика

Нуриел Рубини*

От началото на глобалната финансова криза през 2008 монетарната политика причини голяма част от затрудненията с устойчивостта на съвкупното търсене, с ускоряването на растежа и с преобладаващата дефлация в напредналите икономики. Фискалната политика, от своя страна, е скована от огромните бюджетни дефицити и нарастващите размери на публичния дълг, като много страни дори въведоха строги ограничения, за да стабилизират дълга. Осем години по-късно е време щафетата да бъде предадена.

Като единствена възможност, когато става въпрос за икономически стимули, централните банки бяха принудени да прилагат все по-неконвенционални монетарни политики. Те започнаха да орязват лихвите стигайки до нула, а по-късно въведоха даването на насоки, ангажирайки се да запазят лихвите на нулеви равнища за продължителен период.

В спешен порядък централните банки на напредналите страни също така стартираха програми за количествени улеснения, купувайки огромни по размер дългосрочни правителствени книжа, за да намалят доходността им. Те въведоха и кредитни облекчения или покупки на частни активи, за да намалят разходите по заемите на частния сектор. Съвсем отскоро някои монетарни власти – в това число и ЕЦБ, Японската централна банка и няколко други централни банки в Европа – въведоха отрицателни лихви.

Макар тези политики да доведоха до увеличаване на цените на активите и икономическия растеж и да предотвратиха дефлацията, те достигнаха възможностите си. Истината е, че политиката на отрицателни лихви може да навреди на банковата полезност и по този начин на желанието на банките да отпускат кредити. Що се отнася до количествените улеснения, централните банки просто трябва да пуснат за продажба правителствен дълг.

Все още повечето икономики са далеч от това, което трябва да бъдат. Ако тенденцията за забавящ се растеж продължи, монетарната политика може да загуби инструментариума си за решаването на този проблем, особено ако съпътстващите рискове – икономически, финансови, политически или геополитически – подкопават възстановяването. Ако банките са принудени, по много причини, да намалят кредитирането на частния сектор, монетарните политики може да станат по-малко ефективни, безрезултатни или дори контрапродуктивни.

В този контекст фискалната политика може да се окаже единственият ефективен макроикономически инструмент подръка, а това би означавало много по-голяма отговорност за преодоляване на рецесионния натиск. Но няма нужда да чакаме докато централните банки свършат мунициите си. Трябва да задействаме фискалната политика незабавно, поне по няколко причини.

За неизкушените от темата да кажа, че благодарение на болезненото затягане на коланите дефицитите и дълговете намаляха, което означава, че повечето напреднали икономики сега имат известно фискално пространство за стимулиране на търсенето. Нещо повече, политиката на почти нулеви лихви на централните банки и ефективната монетаризация на дълга чрез количествените улеснения би засилила влиянието на фискалната политика върху съвкупното търсене. А дългосрочната доходност върху правителствените дългови книжа е на исторически ниско ниво, което позволява на правителствата да харчат повече и/или да намалят данъците като в същото време финансират евтино дефицита.

Накрая, повечето напреднали икономики трябва да поправят или да подменят рушащата се инфраструктура, една форма на инвестиция с по-висока възвращаемост от правителствените дългови книжа, особено днес, когато доходността по дълговете е прекалено ниска. Публичната инфраструктура не само увеличава съвкупното търсене, тя също така увеличава съвкупното предлагане, както и подкрепя продуктивността и ефикасността на частния сектор.

Добрата новина е, че напредналите икономики от Г-7 изглежда ще започват – или може би вече са започнали – да разчитат повече на фискални политики, за да подпомогнат отслабващия икономически растеж, макар все още да използват реториката на строгите икономии. В Канада администрацията на министър-председателя Джъстин Трюдо представи план за засилване на публичните инвестиции. А японския министър-председател Шиндзо Абе реши да отложи рисковото увеличение на потребителските данъци планирано за следващата година, като в същото време отпусна допълнително бюджетно финансиране за увеличаване на разходите и повишаване на покупателната способност на домакинствата.

В Обединеното кралство новото правителство, водено от министър-председателя Тереза Мей, изостави целта за премахване на дефицита до края на десетилетието. След вота за „Брекзит” правителството на Мей предприе експанзионистични фискални политики целящи да стимулират растежа и да подобрят икономическите условия в градовете, регионите и групите останали на заден план през последното десетилетие.

Дори в еврозоната се наблюдава някакво раздвижване. Германия ще похарчи повече за бежанци, отбрана, сигурност и инфраструктура, и ще намали умерено данъците. А пък ЕК демонстрира  повече гъвкавост по отношение на целите и ограниченията, като в същото време останалите страни от еврозоната също са склонни да използват фискалните политики по-ефективно. Ако бъде напълно задействан, Планът „Юнкер”, наречен на президента на ЕК Жан-Клод Юнкер,  ще стимулира публичните инвестиции в целия ЕС.

Що се отнася до Съединените щати, ще има някакви стимули, независимо дали Хилари Клинтън или Доналд Тръмп спечели президентските избори. И двамата кандидати са почитатели на увеличението на разходите за инфраструктура, на разходите за отбрана, на разхлабването на ограниченията на разходите за граждански цели и на реформата на корпоративното данъчно облагане. Тръмп има и план за намаляване на данъците, който не е неутрален по отношение на приходите и ще увеличи бюджетния дефицит (въпреки че ефектът върху търсенето би бил малък, имайки предвид концентрацията на облагите в онези на върха на подоходното разпределение).

Фискалните стимули, които са резултат от некоординираните политики на Г-7 може би ще бъдат с доста скромни ползи – най-много 0,5% от БВП при допълнителни стимули на година за няколко години. Това означава, че вероятно ще бъдат необходими повече стимули, особено във вид на разходи за публична инфраструктура. Въпреки това предприетите или замислените мерки вече представляват стъпка в правилната посока.

*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.